Но ключът за всичко очевидно бе в клиниката — не в науката и не в религията. Клиниката за лечение на безплодие. Това свързваше всички жертви. Започваше да се пита дали вместо да преследва фантоми, не трябваше да разпита жените, пребивавали там. Имаше имената и адресите им. Ставаше дума за онези, които бяха оставали по седмица. Нито една от тях не бе подлагана на донорство на ооцита и нито една — доколкото му бе известно — не бе умряла. Имаше поне сто такива жени, а той не бе разговарял с нито една от тях.
Но Фреди и Риордан бяха. И онова, което бяха научили, можеше да се резюмира в едно изречение:
Наведе се, прекара пръсти през косата си и простена тихо. Тихо, но явно достатъчно силно, защото, като вдигна глава, мъжът, седнал срещу него, го гледаше втренчено и предупредително. Ласитър прочете мислите му: „Само това ми липсваше, поредният куко“.
И тогава му хрумна нещо друго, толкова разтърсващо, че тялото му чак подскочи и той се изправи на седалката. Ами ако Барези
Тук логиката му изневеряваше. Какво да клонира? Или по-скоро
И все пак какво от това, ако го бе направил? Какво се е случило после? Размислил ли е? И е започнал да избива децата?
Отговорът дойде в главата му веднага: „Това е лудост“. Децата от клиниката не можеха да бъдат клонинги. Те просто не си приличаха. Брендън не приличаше на Джеси, а и нито един от двамата не приличаше на нито едно от останалите избити деца, които бе виждал на снимка. На Мартин Хендерсън. На момченцето на Иржи Райнер. Бяха съвсем различни.
Значи клонингите отпадат, реши Ласитър, освен ако…
Какво? Освен ако не са клонинги на група?
Но каква група? Кардиналският колеж? Футболният отбор на „Милан“?
Глупости!
Това е нелепо! Дори ако Барези е бил в състояние да направи нещо подобно, защо ще го прави? Нищо не оставяше впечатлението, че децата си били част от експеримент. Жените са идвали в клиниката, забременявали са и са си отивали. Съвсем ежедневна, едва ли не рутинна процедура и доколкото бе известно на Ласитър, Барези дори не бе искал снимка на децата, а още по-малко се бе интересувал от тяхното израстване. За него това си е било съвсем обикновена медицинска процедура.
Само дето не беше така.
Защото всичките му пациенти бяха
Във Вашингтон никога не бе ставало толкова студено.
Седнал в наетия таурус пред Управлението за контрол над превозните средства в Портланд, Мейн, Ласитър държеше разперените си пръсти пред отворите на отоплителната система и се укоряваше за допуснатите аматьорски грешки. Не трябваше да използва кредитната си карта в бюрото на „Херц“, а трябваше да плати с налични. Само дето там не приемаха налични, така че нямаше особен избор.
Въпреки горещата струя пръстите му не можеха да се стоплят след почистването на скрежа по предното стъкло. Не ставам за тази работа, реши Ласитър. Този студ… такъв студ… има само в Минесота или Саскечуан. Коженото яке бе просто неадекватно за задачата да го стопли, както и безумно скъпите ръкавици, купени в „Бергдорф Гудман“. Трябват ми ръкавици с електрическо отопление, каза си той, и космически скафандър.
Часовникът на таблото показваше 8:56. Четири минути до отваряне. Трябваше да отида в Сънди Ривър и да покажа снимката й на хората, които работят там, сети се Ласитър. На тези, които дават апартаменти под наем, на техниците, на ски инструкторите, на разпределяните чрез бюрата детегледачки. Но… как щеше да ми помогне това? Та всеки уикенд в Сънди Ривър идват и си отиват безброй хора. Снимката беше отпреди две години, а и на всичкото отгоре, доколкото можеше да се прецени по нея, не беше направена в самия курорт. Беше пред Макдоналдс, а планината се виждаше в далечината.
Но планината беше същата. И със Сънди Ривър не можеше да има грешка. В хотел „Рамада“ имаше туристически брошури и той бе сравнил планината на тях с тази от снимката. Ставаше дума за едно и също. Значи тя се намираше в Мейн. Или поне е била в Мейн. И то преди две години.
Ласитър включи радиото и се загледа в жената, която излезе от Управлението със знамена в ръка. Заобиколи заледената купчина в средата на паркинга, отиде до пилона и безцеремонно издигна националния флаг на САЩ. Последва го щатският флаг на Мейн, на който имаше борово дърво. После жената побърза да се върне на топло в Управлението.
Глас по радиото оповести, че е минус седемнайсет градуса, но температурата се покачвала!
Точно в девет жената отключи вратите на Управлението и над десет коли изгасиха едновременно работещите на празен ход двигатели. Един по един ранобудниците в дебели якета се измъкнаха и се насочиха към сградата. Ласитър последва примера им и след малко се озова пред гише с табела:
