Винаги си бе мислил, че полицията — и само полицията — трябва да е в състояние да проследи даден регистрационен номер. Но това беше много старомодна идея, формулирана в епоха, когато личният живот все още е бил нещо съкровено и когато се е смятало, че има неща, които всеки знае сам за себе си. В Информационната ера не времето обаче беше пари, а данните! Щатът Мейн също беше в бизнеса, което означаваше, че и той като другите предлага информация за жителите си на всеки, достатъчно богат да си плати за любопитството.
Ласитър добре знаеше, че има компании, които продават списъци на клиенти, съставени по зададен признак. Ако някой искаше извадка на бездетните притежатели на къщи, чиито доход надвишава 100 000 долара годишно и които живеят в район с определен пощенски код, тази информация можеше да се извлече за секунди. А ако трябваше този списък да се прецизира само до мъже от бялата раса, склонни да бавят плащането на сметките си, това също не бе проблем.
Управлението за контрол на моторните превозни средства на Мейн беше напълно способно да прави най-разнообразни извадки от поддържаната от него база данни. Благодарение на компютъра услугата бе достъпна във всеки клон. Така че, когато попълни специалния формуляр, в който написа, че се интересува от имената и рождените дати на регистрираните собственици на „Фолксваген Бус“, модел 1965–1975 година, служителката само го попита:
— Разпечатка или етикети с адресите?
— Разпечатка, ако обичате — отговори Ласитър и й подаде стодоларова банкнота и три по десет, за да покрие цената на услугата.
— Можете да я получите утре сутринта, след десет.
Което означаваше още един ден време за убиване и Ласитър уби половината от него по пътя, карайки без посока. Харесваше Мейн. Имаше нещо в каменистата земя, снега и боровете, което му се струваше чисто и естествено. И макар да си бе мислил, че комерсиализацията на Америка е стигнала до краен предел с търговските вериги и пазарните комплекси, видя с удивление, че има десетки малки градчета и села, организирани около ледени пързалки, будки за вестници, стоянки за лодки и книжарници. И въпреки че в някои от тях забеляза празни къщи и затворени магазинчета, усещаше в сърцето си топла връзка с
Беше пет часът и вече се стъмваше, когато се прибра в стаята си. Намести се в креслото, вдигна крака на бюрото и зачете материалите за Калиста.
Беше започнал да се запознава с колекцията в обратен хронологически ред и бе стигнал до 1986-та година. Вместо да бълва обичайната лавина от лични тайни и да се занимава с разказваните от роднини и приятели анекдотични измислици, десетгодишната подборка на Калиста Бейтс се състоеше основно от най-безумни предположения коя е тя, откъде се е появила и защо е така потайна по отношение на миналото си.
Оказваше се, че е нахлула/изникнала/изплувала на холивудска сцена през 1984-та със заснемането на „Загубени хоризонти“ — „малък“ филм, приет неочаквано добре. Изненадващият му успех според критиците се дължеше на неизвестната актриса, изиграла централната женска роля. Простичко казано, момичето бе озарило екрана. Самият филм бе най-обикновена мелодрама с оглушителна музика и идеализирани пейзажи, но палавата героиня на Калиста буквално го бе спасила, разкривайки гениалността на човека, извършил подбора на артистите.
Преди да изчезне през 1990-та, нежеланието й да говори за миналото си бе прието от публиката и вече никой не я тормозеше с въпроси за него. Но през 1986-та тя все още бе свежа храна за мелачката на таблоидите. Бяха цитирали изказването й, че има строга разграничителна линия между свободата на пресата и правото на личен живот и че онези, които я пресичат, не могат да разчитат на отзивчивостта й. Реакциите на това бяха различни. Някои издания приеха думите й за чиста монета и спряха да ровят из миналото й, други приложиха противоположната тактика и назначиха хора, които да я разследват. Извинението им беше, че ако не пишат за нея, кариерата й ще умре в зародиш.
„Окей, каза тя, прекрасно, вие си гледайте вашата работа, аз ще си гледам моята, няма нищо лошо. Само не очаквайте от мен да ви сътруднича или да ви прощавам.“ Малко след пускането на „Гайдаря“ избухна сензация, тъй като таблоидът „Стартрек“ публикува слух, основаващ се на интервю с личната секретарка на Калиста:
Актрисата така и не бе опровергала слуха, но и не го бе потвърдила. Просто бе уволнила секретарката си и бе наредила на заместничката й да не отговаря на обажданията на „Стартрек“.
