Беше минало известно време, преди таблоидите да схванат колко сериозна е в предупрежденията си. В продължение на три-четири години се появяваха психологически анализи, намекващи за трагичното детство на актрисата. Поне половин дузина родители бяха обявили, че Калиста е единственото им дете, а фабриката за слухове работеше на пълни обороти: Калиста беше обвинявана, че е удавила по-малкото си братче, че е участвала като малолетна в порнофилми, че е била осъждана за измама по пощата, за кражба в магазин и за търговия с оръжие.
Едно списание си позволи дори да публикува снимката на Калиста върху полицейски бюлетин: „Издирва се“. Отворена беше гореща линия за безплатни обаждания със слухове за нея. В пресата се появи серия снимки, в които с компютърен морфинг настоящият й образ се модифицираше, претендирайки да я представя на шестнайсет, дванайсет, осем и четири години, дори като пеленаче.
Едрото заглавие във вестника патетично питаше: „ПОЗНАВАТЕ ЛИ ТОВА МАЛКО МОМИЧЕНЦЕ?,“ а друго умоляваше: „ДО МАЙКАТА НА КАЛИСТА: ОБАДЕТЕ НИ СЕ!“
Цялата тази кампания беше нелепа, досадна и оскърбителна. И съвсем естествено накрая изгърмя. „Ню Йорк таймс“ я направи тема на есе от дванайсет хиляди думи, посветено на метастазите на известността и на зловредните й ефекти върху частния живот на знаменитостите. Други солидни издания последваха примера и заявиха, че аплодират позицията на Калиста, цитирайки Анди Уорхол, който предупреждаваше, че всичко това е неизбежно.
От детективска гледна точка тези материали не даваха никаква полезна информация. Калиста можеше да е сираче, можеше и да не е. Нямаше начин да се разбере. Източниците на таблоидите по правило биваха анонимни или подозрителни, а най-често и двете. Но едно нещо ставаше все по-ясно: когато това се случеше, Калиста Бейтс нямаше да му благодари, че я е открил.
Вечерта отиде в „Калното кормило“, където хапна раци с бутилка „Пилзнер Уркел“.
— През зимата са най-сладки — изгука му сервитьорката. Трябваше му цяла минута, за да се досети, че има предвид раците.
В десет вечерта беше в стаята си и четеше „Бостън глоуб“. Заглавията бяха главно за стари истории: неща, които беше чул по радиото, докато бе кръстосвал следобед по крайбрежието. Имаше новини за самолетна катастрофа, за Босна, някакви слухове за лихвените проценти, първичните избори и фалшификацията на валута в Близкия изток.
Обикновено пропускаше местните новини, когато беше в командировка или пътуваше. Какво му пукаше за политическите маневри в Бостън или за измамите с помощи във Фоксбъро? Попадна обаче на интересен материал за писател на име Карл Огълсби. Когато отвори на страницата с продължението, с изумление видя образа на усмихнатия Силвио делла Торе.
Съпътстващата статия беше озаглавена:
