— Не… Джонатан се опита да се свърже с нея преди последната буря. Не се чу нищо, само пращене… Може да е изтощена батерията — случвало се е и преди. Ела да видиш… — каза тя и излезе иззад щанда, за да отиде до голямата карта на стената. Беше морска карта — сушата бе безлична маса, само очертана и забравена, докато водата бе изпъстрена с данни и подробности за течения, дълбочини и особености в профила на дъното. Жената сложи пръст върху извит като ятаган залив. — Ние сме тук — каза тя и премести пръста си върху един от трите острова навътре в морето. — А твоята приятелка е чак там.
— Сандерс Айлънд — прочете той. — Остров
— Това е името на картата, миличък, защото, когато преди време — било много отдавна — капитан Сандерс купил острова, той сам пожелал да го назове така и му разрешили. Само че… тук всички му викат Рег Айлънд, което е старото име от… и аз не знам откога.
— Защо му казват така51?
Тя пак отиде зад щанда и изключи чайника.
— Ами виж брега. Толкова е накъсан и назъбен, че… А малко по-надолу, срещу Дъчес Айлънд крайбрежието е така гладко, че не можеш да намериш място да акостираш.
Ласитър се загледа разсеяно към стъклените купи с бонбони: „Мари Джейн“, „Тутси Рол…“
— Захар? Сметана? Наполовина и от двете?
— И двете… моля.
— Също като мен: бледо и сладко. — След малко на щанда стояха две фини порцеланови чаши чай, всяка в чинийка.
Следващите петнайсет минути минаха в разговор: първо научи повече за жената („Мод Хътчинсън… но нямам нищо общо с телевизионната Мод, трябва да те предупредя“), после за всичко, което тя харесваше или не одобряваше, след това от колко време живее тук („цяла вечност, миличък“), а накрая се запозна и с местната история. Докато бъбреха, двама мъже влязоха да си купят цигари, а една жена дойде да си провери пощата. Когато реши, че е уместно да спомене името на Мари Сандерс отново, вече пиеха втората чаша чай.
— Значи Мари наистина остава сама на острова през цялата зима?
— Тя и момчето — уточни Мод и разбърка чая си. — Първата година… когато дойде, аз не си спомнях някой да е ходил на острова в продължение на двайсет и пет години. Помнех Мари от детството й, как ще я забравя, но не я познах след толкова време.
— Искаш да кажеш, че си я знаела като дете?
— О, да-а-а… Познавах и родителите й. Семейството често отиваше до острова. Дори брат й, който беше болнав. Увиваха го в одеяла и го качваха на лодката. А старият Джон Джуниър… Истински моряк, казвам ти! Помня, отиваха на острова всеки уикенд. Тя тогава беше… една клечица. Сигурно е била на пет годинки. А сега е там с детето си.
— Родителите й още ли живеят тук?
Мод поклати глава:
— Божичко, не-е-е… Умряха отдавна. Мари не ти ли е казала?
— Не.
— Е, не ме изненадва. Тя не обича да говори за себе си, Господ да я поживи. — Жената рязко въздъхна. — Един ден Джон Джуниър се запи в Портланд и Аманда отиде да си го прибере. Джон Джуниър й казал че може да кара. Вярно било… цели няколко минути. До жп линията. Адвокатите сетне разправяха, че сигнализацията била повредена, но не можаха да го докажат, а истината си беше, че… Джон Джуниър беше нетърпелив човек. Виждам го и сега с очите си… как гони влака, за да го изпревари. — Тя отново тъжно поклати глава: — Тогава сестрата на Аманда взе Мари. Преместиха се в Кънектикът. Повече не я видяхме, докато…
— Не се появи отново — подсказа й Ласитър.
— Точно така! Дойде красива като картинка и смела. Не мина много време и нае работници, които пътуваха ежедневно до острова. Изкопали там септична яма, изолирали стените, направили истинска баня, монтирали печка… какво ли не още. — Тя въздъхна: — Всички тук се занимавахме само с това какво прави и колко е безсмислено. Никога няма да си върне тези пари, ако реши да продава.
— Защо?
— Ами там няма ток и едва ли някога ще има — Мод изпи последната глътка от чая си. — Как се менят времената? Някога хората идваха тук или се отправяха към островите, за да… да се махнат от ежедневието. Да избягат някъде, където няма телефони и тостери, а само свещи и печки, и водата не е чешмяна, а изворна или дъждовна.
Ласитър спомена нещо за бойскаутите и за движението „назад към природата“.
— Някога, когато капитанът купи… — тя се усмихна и наклони глава, за да покаже, че го прави от уважение към паметта му, —
— А да го вземат със себе си?
Тя се закиска:
— Ами да… Боже опази да пропуснат „60 минути“ или мача на „Ред Сокс“.
— Значи тя прекарва цялата зима на острова… без електричество?
— Живя едно лято — от май до ноември. Тази година за пръв път ще зимува. — Жената се намръщи леко: — Е, има някои, които не го одобряват… нищо, че тук сме известни с това, че никой не се бърка на другия.
— Защо не одобряват? Защото е толкова отдалечено?
