Отвори жабката, извади оттам картата и прегледа индекса. Къндис Харбър, квадрат К–2. Плъзна показалец върху празните пространства на Квебек, прекара го през границата в Мейн, спусна го надолу през плетеница от езера и градове, за да го спре върху малка точица на самия бряг, югоизточно от Брънсуик.
Час по-късно вече пресичаше горите на Боудойн Колидж… (Благодаря ти, Дик Бидъл!) После зави надясно при знака:
Дори под надвисналото небе пейзажът беше красив с пастелно сивите канари и тъмнозелените борове, подпрели като пилони небето. Имаше нещо особено и в светлината, чиято сивота подсказваше близостта на море. Ласитър подмина затворения заради зимата крайбрежен ресторант, закусвалнята с реклама за банички с пълнеж от раци, сувенирния магазин. Стигна до някакво разклонение и пое наляво. Пътят ставаше все по-тесен и се извиваше в дълга плавна дъга, за да свърши при село Къндис Харбър. Ласитър мярна американското знаме, насочи се към него и отби в малкия паркинг пред пощата, където беше и магазинът.
И тогава го видя. Нямаше нужда да гледа регистрационната табела, за да се увери, че е нейният бус.
И сега? Стоеше недалеч от малката сграда, на не повече от трийсетина метра от морето. Налагаше се изводът, че Калиста… Мари е в магазина. Тя бе достатъчно измъчена и вечно преследвана, затова не искаше да я плаши допълнително.
От друга страна, макар да не изключваше, че може да си го спомни от погребението на Кати, реакцията й не бе задължително да бъде позитивна: асоциацията можеше да не й е приятна. Ласитър отиде на самия бряг, колебаейки се как да постъпи. Толкова много нерви и енергия бе фокусирал върху това да я намери, че така и не бе помислил как ще подходи към нея. Спря до водата и измъчван от нерешителност, се загледа в морето.
Къндис Харбър бе като свален от пощенска картичка. Истинско старо рибарско селище, където мъжете продължаваха да излизат в морето. Имаше покрити с черупки дървени пристани, нагиздени с всякакво рибарско оборудване, а малкото заливче бе приютило най-разнообразни морски съдове: един ръждясал траулер, няколко странно изглеждащи стари лодки за лов на раци и дори една-две чисто нови яхти с кабини.
В момента беше отлив и се бе показало отрупаното с камъни и пожълтели водорасли дъно. Водата се плискаше върху ледената коричка, образувала се по самата граница със сушата. Небето ставаше все по-застрашително тъмно и при всеки следващ порив на вятъра Ласитър неволно потреперваше. Налагаше се да си купи някаква връхна дреха. Или да влезе на топло.
Разположеният до пощата магазин предлагаше консерви и зеленчуци. В стария хладилен шкаф в дъното имаше мляко, яйца и бира. Когато влезе, възрастна жена с посребрена коса вдигна поглед от вестника, който четеше. „Здрасти“, поздрави го тя, произнасяйки думата с нюанс на предупреждение. Ласитър се усмихна, отиде при печката и протегна ръце, за да ги стопли. Огледа се. Магазинът беше задръстен с навигационни справочници, географски карти, рибарски такъми, джобни ножове, фенерчета, бонбонки на кило, електрически уреди, вестници и пакети със сухар. Отсреща бе самата поща с процеп за пликовете, гише и редица от петдесетина бронзови пощенски кутии.
Нямаше обаче и следа от Калиста Бейтс или Мари Сандерс.
Накрая възрастната жена не издържа и проговори с плътен местен акцент:
— Мога ли да ти помогна, миличък? Какво, по дяволите…
— Надявам се. Търся Мари Сандерс.
Жената съжалително цъкна с език.
— О, боже… — каза тя с толкова съкрушено изражение, че сърцето на Ласитър замря в тревожно очакване.
— Това отвън не е ли нейната кола? — попита той.
— А, да-а… Тя е, тя е. Но нея я няма. Ти приятел ли си й?
Ласитър кимна.
— Кога очаквате да се върне?
— След месец… Или шест седмици…
Ласитър поклати глава, объркан и разочарован.
— Мислех, че живее тук.
— Ама, разбира се, че живее тук — отговори жената. — Наблизо.
— Значи е… заминала някъде или…?
Жената разтвори широко бледосините си очи и после се изкиска — изненадващ звук, който спокойно можеше да излезе и от гърлото на тийнейджър.
— Боже, боже… — каза тя. — Сигурно си мислиш, че ти говоря с гатанки. Нека ти покажа… — Облече огромна синя жилетка, повика го с пръст да я последва навън, изчака го да излезе и с кръшна чупка затвори вратата.
Вятърът духаше достатъчно силно, за да ги накара да наведат глави. Отидоха на пристаните.
— Ето там — каза тя и му посочи към морето, където на хоризонта се виждаше верига от островчета. — Те са на последния.
Върнаха се в магазина.
— Сигурно има радио или нещо подобно — с надежда попита Ласитър.
— Клетъчен телефон.
— Аха…
— Който не работи.
— Шегувате се!
Жената поклати глава и мина зад щанда, за да включи електрическия чайник.
