— Мога да ти покажа завещанието, но в него няма нищо особено. Оставила е всичко на Брендън. Ако той умре преди нея или ако умрат заедно, всичко отива за благотворителност.
Риордан си водеше бележки.
— Къде по-точно?
— Забавачницата „Вели Драйв“, „Суийт Брайър“ — това беше нейният колеж, — „Грийнпийс“…
— А на теб?
— Само… само някои лични вещи. Семейни снимки… Във всеки случай нищо от това не е оцеляло в пожара.
Риордан изглеждаше откровено разочарован.
— А някакви мъже? Имало ли е мъже в живота й?
— Не, от две години насам.
— А детето? Не е ли получавала детска издръжка?
— Не.
— И защо?
— Нямаше баща.
Риордан неразбиращо примигна.
— Той… какво? Умрял ли е?
— Не.
Риордан се захили хлапашки.
— Е, кажи ми как все пак е станало.
— Ами тя имаше израз… „часовникът се готви да спре“. И понеже нямаше никой около нея, си каза, че може и без мъж.
Всъщност Кати не се бе изразила така безцеремонно. Сподели му решението си да стане майка на рождения си ден. Трийсет и седмия. Беше я завел на вечеря в един отдалечен нашумял ресторант, беше резервирал стаи да пренощуват и се бе постарал да има достатъчно пиене. Кати по правило не пиеше много, но онази вечер след чаша шери, малко „Дом Периньон“ и накрая „Арманяк“ ефектът беше повече от очевиден. Тя седеше срещу него с лека загадъчна усмивка и прекарваше върха на вилицата си през малиновия сироп, останал от десерта. Изведнъж вдигна глава и го погледна. После изпи последната глътка коняк и остави чашата на масата.
— Известно време ще трябва да забравя за тези неща.
Ласитър се изненада. Алкохолът изобщо не беше сред проблемите на Кати.
— Да помислим за здравето си, а?
— В известен смисъл. — Тя прекара замечтано пръст по ръба на чашата и изведнъж се разнесе остър вибриращ звук. Дръпна пръста си и се засмя. — Как ще реагираш, ако ти кажа, че съм решила да забременея? — Лицето й бе поруменяло.
Той се поколеба. Не искаше сестра му да се връща към старата си травма от времето, когато с Мъри правеха „опити“, завършващи все неуспешно. Нито му се говореше за битката й с анорексията от момичешките й години, когато се бе смалила до трийсет килограма и според лекарите бе повредила непоправимо „репродуктивната си система“.
— Какво да кажа…? Бих попитал кой е щастливият избраник. А след това бих се осведомил защо половината от „Съюза“ е била държана в неведение досега.
Кати облиза върха на вилицата си. Очите й дяволито проблеснаха:
— Ами ако няма избраник?
— Тогава бих казал, че планът страда от принципен недостатък.
Кати пак се засмя.
— Не че е някакъв проблем някой да те изчука, естествено… Но без предпазни мерки? В наши дни? При това точно в желания момент? И най-сетне, ако го направиш, той може да се захване с теб, да поиска настойничество… Може дори да реши да заживее при теб! Повярвай ми, мъжете са голямо усложнение. Но за щастие вече сме в деветдесетте. Има и по-ефикасни начини да заченеш.
— Чакай малко. Да не ми казваш, че…
— Аха — кимна тя. — Утре съм на лекар. — Усмихна се. — Този път само ще си говорим, за да ми обяснят каква е процедурата.
Тогава Ласитър не бе одобрил внезапния ентусиазъм на Кати по отношение на майчинството, макар да се опита да го скрие. Не си я представяше като майка. Но в крайна сметка инстинктите й се бяха оказали верни. И всички неприятности — защото това бе отнело четири години и създало поредица от разочарования — се оказаха за добро. Майчинството я преобрази, излекува я от онази съсредоточена вглъбеност, която я бе обхванала още като дете. Едва ли всичко това се обясняваше само с пълната и безрезервна любов на Брендън към майка му. За Джо обяснението по-скоро бе в това, че Кати за пръв път в живота си се бе влюбила — в своя син.
Седящият срещу него Риордан се изчерви. Беше явно шокиран.
— Сестра ти е отишла в… едно от онези места? Клиника? Била е… изкуствено осеменена? — Неодобрението изкриви чертите на лицето му и той поклати глава. После тревожно се огледа и се наклони към Ласитър: — Знаеш ли, отпуснем ли фронта, жените ще ни се качат на главата. Напълно съм сериозен. Ще станем като шибаните пчелички. — Ласитър осъзна, че изненадата му си е проличала, защото Риордан продължи: — Търтеите, сещаш ли се? — После решително поклати глава: — Пчелите не могат да минат без тях, но какво получават те? Ще ти кажа: дойде ли зимата, ги изхвърлят от шибания кошер, за да се побъркат от студ. — Помълча и кимна сам на себе си: — Същото може да се случи и на човешкия род. — На лицето му изплува ново изражение, този път на безпокойство, че може да е прекалил. — Нямам нищо против сестра ти — измърмори той. Въздъхна тежко и реши да сложи край. Избута със скърцане стола си назад, стана и подаде ръка: — Е, благодаря, че се отби.
— Моля ти се, аз ти благодаря за усилията. — Стиснаха си ръцете. — Извинявай, ако бях…
