Сянката на Бога полностью

— Не-е, забрави — Риордан явно мислеше за друго. — И без това не ми помогна. Искам да кажа, сестра ти… — голямата му глава тъжно се заклати като панаирджийска люлка. — Жалко само, че няма за какво да се захвана, за да продължа. — Потупа го по ръката и занамества пистолета си. — Не е любов, не е пари, не е семейство… Направо не знам. Остава онзи наистина да е откачен.

— Мога ли да те попитам нещо?

Риордан облече спортното си сако и затегна вратовръзката на шията си.

— Какво?

— За „Комфорт Ин“ — той обаждал ли се е по телефона оттам?

Детективът чукна пакета с цигари в китката си, извади със зъби подалата се и потупа джобовете си за кибрит. Запали в секундата, в която излязоха от полицейското, пое дълбоко дима и издиша мощна струя към сивото небе.

Накрая проговори:

— Не знам. Не съм сигурен, че сме проверили. — Отново всмукна дълбоко и допълни: — Но ще го направим.

Няколко дни след погребението Джо Ласитър започна отново да пуска радиото в колата си. Беше го държал изключено известно време, веднага след убийствата, защото, като започнеше да превключва от станция на станция, за да намери любимата си джазпрограма, по правило биваше издебван от кратките новини. Нищо особено. Най-често рекапитулация на фактите, гарнирана с изказвания на Риордан. Но имаше все пак нещо мрачно и потискащо, тревожно и обезпокоително, в това да слушаш подробностите около трагедията в семейството ти, излъчени в ефир като, да речем, трийсет и втората новина между Хауърд Стърн12 и информацията за движението по пътищата.

Ама казвам ти, Робин, толкова ми се искаше тази сутрин, че щях направо да изкукуригам… Гърлото на малкото момченце било прерязано от ухо до ухо… На околовръстното има верижна катастрофа…

Този път, докато караше по магистралата, изслуша някакъв репортаж за жена, чието тяло било намерено в багажника на кола, оставена на паркинг до националното летище. Интервюираха говорител на полицията. Той обясни, че поради необичайно топлото време вниманието към колата било привлечено от миризмата. После увери слушателите, че мъртвата е идентифицирана. Ласитър се надяваше близките й да не слушат.

После темата се премести към трафика.

„На юг по Джордж Вашингтон се кара на спирачки — увери го някакъв глас, — като се започне от Спаут Рън, та чак до Мемориал Бридж.“

Беше самата истина. Пред него, докъдето стигаше погледът му, се виеше нишка от червени стопове.

Бяха изминали около две седмици от убийствата и колкото и невероятно да му се струваше, започваше да свиква. Мозъкът му някак си се нагласи. Фактът, че сестра му и племенникът му са били заклани, беше престанал да го шокира. Бяха мъртви, просто мъртви, и това бе най-важното. Изживяваше същото като след смъртта на родителите си. В началото бе мъката, после… после му беше трудно да си ги спомни. А след няколко години му се струваше, че сякаш никога не са били живи.

Отби от магистралата при Кий Бридж и пое по Уайтхърст Фрийуей към Е-Стрийт.

Беше на работа от около час, когато му позвъни Виктория и му каза, че го търсел някакъв репортер от „Вашингтон таймс“ — било във връзка с убийството на сестра му. Стори му се иронично, че го търси репортер, особено след размишленията му на идване. Освен това беше изненадан. Интересът на пресата към случаи като този с Кати беше по принцип краткотраен, издухван от страниците на вестниците от по-свежи и по-смразяващи трагедии.

Гласът се оказа женски. На млада жена. Неспокойна. С южняшки акцент. Имаше навика да изговаря утвърдителни изречения така, че да звучат като въпросителни.

— Джонет Дейли? — каза тя. — Съжалявам, че ви безпокоя, мистър Ласитър, но ме гони краен срок. Освен това…

— С какво мога да ви помогна?

— Ами… бих желала да науча за реакцията ви… Искам да кажа, какъв е вашият коментар на случилото се?

Беше озадачен. Неговият коментар?! На пулта на телефона му примигна нова светлинка, което означаваше, че става дума за нещо важно, иначе Виктория щеше да поеме разговора.

— Какво значи това? — попита той Джонет Дейли. — Искате да разберете как се е развил животът ми след събитието?

Настъпи пауза. После репортерката прошепна с плътния си глас:

— Господи! Нима… не знаете? — без да чака отговора му, тя продължи забързано: — Бях сигурна, че са ви се обадили веднага. Не подозирах, че…

— За какво става дума?

— Не бих искала да съм първата, която ви го съобщава, но… но в гробището Феърхейвън… Някой е изкопал племенника ви… изкопал е тялото му, нали разбирате? Вандал или… И аз…

— Какво? Това шега ли е?

— Полицията отказва да вземе отношение по инцидента, сър, и аз реших, че…

— Съжалявам — спря я той, — не мога да разговарям с вас в този момент.

Прекъсна разговора и изгледа слушалката в ръката си.