Ласитър поклати глава. Сестрата на Грималди явно казваше истината или поне това, което смяташе за истина, но очевидно грешеше. Монасите нямат навика да колят децата в леглата им, а след като са положили обет за аскетизъм, е немислимо да се разхождат по света с $20 000, скрити във фалшивото дъно на пътната им чанта. Така поне мислеше Ласитър. Но вместо това каза:
— Предай й, че се опитвам да разбера каква връзка може да има между брат й и моята сестра. Кажи й, че името на сестра ми е… беше… Кати Ласитър.
Нова разгорещена дискусия. Ласитър разпозна думите
— Няма — сви на свой ред рамене Бепи.
— Кажи й, че „благочестивият лайнар“ е убил сестра ми и малкия й син — настоя Ласитър. — Съобщи й, че го търсят за убийство.
Последвалата дискусия се състоеше от експлозивни прояви на скептицизъм. Очите на Анджела се стрелкаха към тавана и обратно към пода, а главата й не спираше да се върти в знак на несъгласие.
— Казва, че Франко наистина бил корав мъж в миналото… много корав… но онова, което казваш…? То просто не е възможно.
— Защо?
— Защото той бил… истински монах, твърди тя. Поел обет за безбрачие, за бедност. Той… хм… — Бепи отвори кавички с пръст във въздуха, за да цитира дословно — … „шлифова душата си“. Живее в друг свят. Вече не се грижи дори за любимата си бедна сестричка. Казва, че Бог щял да се погрижи за всички. — Бепи сви изразително рамене. — Казва, че бъркаш. — Жената обаче имаше да допълни още нещо, което бе не по-малко емоционално. — Той не може да убие никого — преведе Бепи последните й думи. — Не е възможно, понеже това би го пратило в Ада. Казва, че брат й е „шибан светец“ — цитирах буквално — и че той… тази дума не я знам… се удря за нечисти мисли.
— Бичува се?
— Да! Бичува се дори за малки прегрешения… така че за голям грях… смъртен грях… това, естествено, е немислимо.
Повече нямаше какво да си кажат. Анджела погледна часовника си и стана, за да покаже, че разговорът им е приключил. Размениха си многословни благодарности — за саксията и за лимонадата, — а после Бепи и Ласитър се озоваха отново на неприветливата улица.
— Какво мислиш? — попита Бепи, докато вървяха към колата.
Ласитър мислеше за разписката за банковия превод, изпаднала от паспорта на Грималди.
— Питам се — отговори той — защо човек като Грималди, поел обет за бедност, ще има сметка в швейцарска банка.
Двамата с Бепи си стиснаха ръцете на сбогуване пред „Хаслър“.
Още в колата се бяха споразумели, че Бепи — който се бе съгласил да бъде все така
Ласитър обаче имаше намерение да лети за Швейцария на следващата сутрин, разбира се, ако съумееше да си направи резервация.
— Не ми казвай, че искаш да провериш банковата сметка на Грималди — шокира се Бепи. — Защото, нали знаеш, те са…! — И той поклати глава, за да покаже колко безсмислено е да се надява човек да научи нещо от швейцарците.
— Естествено, не — отговори Ласитър, но не беше напълно откровен. — Грималди е притежавал къща и там.
— А-а, така може — реагира Бепи, разсеян от гледката на симпатичното младо момиче, продължаващо да събира подписи под петицията за Испанските стъпала. — Помня… до Сен Мориц. И после?
Ласитър призна, че няма представа.
Момичето хвана Бепи за ръката и започна да го уговаря, флиртувайки, при което той се съгласи да бъде издърпан до младежа с бележника. В последния момент се обърна към Ласитър и безпомощно се усмихна.
Полетът до Цюрих продължи около час, колкото и търсенето на хотел. В големите хотели нямаше места. Накрая се съгласи и на стая във „Флорида“ — приятен, макар и вече старичък, хотел нагоре по улицата, започваща от Лимат Кей. Беше отсядал там веднъж, когато „Ласитър Асошиитс“ работеше по сложен случай, в който бяха замесени профсъюза на стоманолеярите и една алуминиева леярна в Западна Вирджиния, собственост на швейцарски милиардер отшелник.
Стаята доста приличаше на онази, която помнеше от командировката си: неочаквано просторна и с единичен прозорец, гледащ към Цюрихзее. Гледката сигурно щеше да бъде замайващо красива, но вътрешната страна на стъклото бе запотена, а отвън се стелеше сняг.
