Сянката на Бога полностью

— Защо не погледнеш на „Умбра Домини“ като на красива девственица — започна той, наведе се напред и прониза Ласитър с изумително сините си очи. Последва реч, съвсем различна от всичко, което Ласитър някога бе чувал — перфектно структурирани звуци, унасящи вълни от плавни думи. Ласитър почувства, че изпада в транс. Или по-скоро започва да потъва в него. А после по съвсем обикновен начин се случи нещо необикновено: слънцето се скри зад облак, някаква странна двуизмерна светлина обгърна лицето на духовника за миг и Ласитър прозря човешката му суета. Силата беше в очите му — това бяха очи, които те всмукваха в себе си, не точно сини, а по-скоро в нюанс на аквамарина, който сигурно е бил взет от самото сърце на Големия бариерен риф. Прекрасни очи, но неистински. Благодарение на странната светлина, Ласитър успя да зърне влажния блясък на контактните лещи. Не бяха обикновени лещи, а оцветени. И цветът в тях бе… същият като в очите на Моника.

Запита се дали Делла Торе също като Моника се е измъчвал при избора между лазурния аквамарин и сапфирено синьото. Но независимо дали бе имал душевни терзания, или не, и двамата бяха избрали един и същи нюанс. Вероятно поради една и съща причина — това бе прелъстително син цвят.

Делла Торе се усмихна и поклати глава. Явно беше, че не е доловил превключването в съсредоточеността на Ласитър.

— … Така че, когато науча за атаки срещу „Умбра Домини“, когато чуя слухове и недоизказани съмнения относно намеренията на ордена… Не, това не ме разгневява. Наскърбява ме. Кара ме да изпитвам съжаление. Хората, които говорят по този начин, които измислят тези истории, тези хора са пленници на тъмнината в своите души.

Делла Торе завърши речта си по същия начин, по който я бе започнал — с лакти на масата и брадичка, подпряна на преплетените пръсти.

Ласитър не проговори веднага. Слънцето излезе иззад облака и стаята запулсира в светлина. Той прочисти гърло и без да се замисля над думите си, попита:

— А Франко Грималди?

Делла Торе се облегна на стола и го изгледа с непроницаемия си поглед.

— Грималди?

— Един от твоите хора…

— Да?

— Търсен е за убийство.

Делла Торе замислено кимна.

— Разбирам.

— В Щатите.

— Хмммм — Делла Торе се заклати напред-назад. — Ти си тук, за да ми зададеш именно този въпрос, нали?

— Да — кимна Ласитър.

— Ами… — сви рамене духовникът.

— Искам да разбера защо го е направил — настоя Ласитър.

— И мислиш, че аз знам отговора?

— Мислех, че е възможно да го знаеш.

— Ясно… И все пак защо мислиш така?

Искаш да те подбутна, помисли си Ласитър. Е, добре.

— Защото си му платил доста пари.

— Аз ли? И кога съм го направил?

— През август.

— Аха — Делла Торе се завъртя със стола си и се обърна към прозореца. Веждите му бяха сключени. — Кога казваш съм му платил?

— Платила му е „Умбра Домини“. В него беше намерен чек от вашата банка до неговата — Креди Сюис.

Делла Торе изсумтя неопределено все така с гръб към Ласитър, фиксирал поглед върху прозореца. Накрая се обърна отново с лице към него.

— Ще проверя как стоят нещата. — После тихо попита: — Ти не си репортер, нали… Джек?

— Не съм.

— А онези, които този човек е убил… са твои близки?

— Да, много близки. — Още докато отговаряше, Ласитър се замисли над странния избор на думите. Откъде Делла Торе знаеше, че убитите са повече от един?

Делла Торе помълча, после каза:

— Знаеш ли, Джо… — направи пауза, за да разбере Ласитър, че театърът с Джек Дилейни е приключил, — знаеш ли — повтори той, — че не можеш да направиш нищо, за да ги върнеш?

— Осъзнавам го — призна Ласитър — и все пак…

— Нека не се лъжем повече. Знам за посещението ти в Цуоз… Гюнтер ми позвъни. В течение съм и на делата ти в Рим. Знам каква мъка носиш в сърцето си и повярвай, не те обвинявам в нищо.

Ласитър изведнъж осъзна, че буквално плува в адреналин.

— И? — изграчи той.

— Нека те попитам нещо. — Ласитър кимна. — Вярваш ли в Бог?

Въпросът го накара да се замисли.

— Да, предполагам, че вярвам.

— Вярваш ли тогава, че доброто в този свят идва от Бог?

Ласитър отново се замисли.

— Предполагам…

— А дяволът?

— Какво за него?

— Вярваш ли в дявола?

— Не — отсече Ласитър.

— Добре, нека да е злото. Вярваш ли в злото?

— Абсолютно. Сблъсквал съм се с него.

— Добре… Откъде тогава идва злото, ако не от дявола?

— Не знам — каза Ласитър, който започваше да губи търпение. — Никога не съм се замислял. Но познавам злото, когато го видя. А съм го виждал нееднократно.

— Всички сме го виждали. Но това не е достатъчно. Трябва да мислиш за него.

— Защо?

— Защото това е причината да бъдат убити сестра ти и сина й.

В стаята се възцари тишина и Ласитър се опита да вникне в смисъла на последните думи. Накрая попита:

— Какво означава всичко това?

— Само онова, което ти казах. Че трябва да мислиш за първопричината на злото.

Ласитър разтърси глава, за да я прочисти.

— Искаш да кажеш, че… Грималди е зло… Знам го. Видях с очите си какво направи той.

— Не, не исках да кажа това.

— А какво? Че Кати е олицетворение на злото? Или Брендън?

Делла Торе го погледна мълчаливо. Паузата се проточи и едва след няколко минути той смени темата:

— Нека ти покажа църквата.