Сянката на Бога полностью

Накрая реши, че е пожелал да се срещне с него, за да го прецени отблизо. И след като си бе изиграл картите, му бе предал послание, демонстрирайки сила. На практика, бе използвал информираността си, за да отметне полите на палтото си, разкривайки психологическия еквивалент на револвер 45-и калибър, затъкнат в колана.

Беше или това, или по някаква неизвестна причина искаше да задържи Ласитър за известно време, без да се вълнува какво знае американецът.

Последната възможност му хрумна точно когато таксито спираше пред входа на хотела. Почти несъзнателно напъха пачка лирети в ръката на смаяния шофьор, обърна се и влезе във фоайето. Администраторът вдигна поглед от гишето.

— Signore! — запъна се той.

Ласитър го погледна, без да спре. В следващия момент вече стъпваше с единия крак в асансьора.

— Какво?

Служителят отвори уста, затвори я, после пак я отвори. Накрая вдигна ръце във въздуха и изрече:

— B-B-Benvenuti!

— Grazie — язвително каза Ласитър. — Пригответе ми сметката, ако обичате. Веднага слизам…

— Но, signore…

Ласитър натисна бутона на етажа.

— Да?

— Може би… — запъна се администраторът и излезе иззад гишето, — може би ще ми окажете честта да… — и той изразително направи жест към бара, извивайки устни в заговорническа усмивка.

Ласитър само поклати глава:

— Много ми е рано.

— Но…

— Съжалявам, трябва да бягам…

Стаята му беше на третия етаж, в края на коридора. Докато вървеше натам, дочу мелодичния звън на телефон и в следващия миг осъзна, че звукът идва именно откъм неговата стая. Бепи, помисли си той и се затича, търсейки из джобовете си бялата пластмасова карта, която служеше за ключ. Пъхна я в ключалката и изчака светването на зелената светлина. Колко навреме се връщам, мина му през ума. Светлинката примигна, телефонът спря да звъни, вратата се отвори и някой вътре каза:

— Pronto?

Грамаден, квадратно скроен мъж седеше зад бюрото с компютъра му и държеше слушалката в ръка. Изглеждаше прекалено голям за стола. Като видя Ласитър, той спокойно остави слушалката върху вилката, пое дълбоко въздух и стана. Без да бърза, тръгна към вратата.

Ласитър бе загубил дар слово. Тази ситуация не я бяха учили в училище. Затова от устата му се изтръгна грубото:

— Кой си ти, да те…?

В мига, в който го каза, осъзна, че човекът пред него има вид на матрак. Матрак, който се нуждае от избръсване.

— Scussi — небрежно подметна мъжът, леко се поусмихна и се извъртя странично, за да мине покрай Ласитър през отворената врата.

Много тихо и бавно. Можеше да се каже вежливо. Ласитър докосна ръкава му:

— Почакай малко!

В следващия момент изведнъж всичко се ускори. Топка за боулинг или нещо подобно на нея го удари през лицето, за да пръсне в главата му дъжд от искри, които прелетяха като рояк молци. Усети в устата си вкуса на кръв, а после кракът на мъжа се заби в тялото му и го залепи на стената. Въздухът от гърдите му излетя със свистене. Инстинктивно вдигна ръце, за да се предпази от онова, което знаеше, че ще последва — оптимистична реакция, прекалено слаба, за да попречи на парния чук да се забие в гръдния му кош. Веднъж! Втори път… Отново!

Нервните му окончания крещяха отчаяно на мозъка. Стаята присветваше като изгаряща крушка… А може би примигването бе само в главата му… Нещо тежко се стовари върху врата му и го повали на четири крака… Мярна скъпо струваща обувка да се изтегля назад за удар. Видя я с поразителна яснота — кожата, местата, където се бе сгъвала, шевовете към подметката…

И в следващата секунда чу писък. За миг му се стори, че писъкът излиза от него, но след като вдигна от любопитство глава, видя, че в коридора стои някаква камериерка с широко отворени очи и уста. Понечи да й каже нещо, обаче точно тогава обувката смени посоката си на движение, стрелна се към него като светкавица и се заби в ребрата му. Чу нещо да изпуква… като наръч съчки или изсъхнало бамбуково стебло. Камериерката изкрещя за втори път, а може би… дали този път наистина не бе той? Не. Вероятно беше тя, защото просто бе невъзможно в дробовете му да има толкова въздух, че да издаде звук. Усещаше, че не само не може да говори, но и едва диша. Май наближаваше краят му.

И тогава, също така внезапно, както бе започнало, всичко приключи. Матрака изчезна, камериерката се защура из коридора, издавайки пронизителни звуци. Сигурно тя бе спасила живота му. Разбираше, че трябва да й благодари, само че го болеше прекалено силно, за да бъде вежлив. Така че бавно се изправи на крака, затвори вратата на стаята си, без да прави опит да каже каквото и да било, и залитайки, се отправи към банята.

Всяко вдишване прорязваше гърдите му, така че си позволяваше да поема въздух само на малки глътки. Опипа ребрата си и му се стори, че докосва куп натрошени кости. Намери умивалника. Без да знае защо, реши, че най-важното в момента е да пусне водата. Това някак си му помагаше. Самият звук му помагаше.