Сянката на Бога полностью

Ласитър го последва по тесния коридор в тъмното помещение. Делла Торе поспря, за да включи осветлението, и стаята, в която се намираха, изведнъж се разшири, макар точните й размери все още да оставаха неясни. През редицата тесни прозорци високо горе до тавана проникваше странна синкава светлина и обгръщаше Делла Торе в ефирен облак. За миг той му се стори привидение, игра на въображението, замръзнал дим.

— Помоли се с мен, Джо. — Проповедникът застана до амвона — античен подиум от дърво, осветен отдолу, — и сякаш увисна във въздуха. Ласитър седна. Чувстваше се неловко. Не се бе молил от много време и не му се искаше да го прави точно сега, а най-малкото пред Делла Торе. Струваше му се опасно да падне на колене пред този човек.

И въпреки това… Чувстваше се толкова самотен, а присъствието му в тази църква му напомняше за по-добрите дни в миналото, когато двамата с Кати седяха един до друг в Националната катедрала… „седмата по големина в света“. Колко пъти им бяха повтаряли това. Стотици, ако не и повече. Обичаха да ходят там, харесваха им стъклописите, затрогващата музика, страшните подземия на криптата, чезнещия високо горе таван, готическата атмосфера, страховитите, макар и глупави статуи по стените. Отдавна загубеното минало.

Никога повече нямаше да стъпи там.

Делла Торе се извисяваше високо пред него на амвона, озарен и все пак материален… като статуя, застинала със събрани за молитва ръце и смирено наведена глава. Светлината рикошираше от скулите му и трептеше в ореол около гъстата му къдрава коса. Беше перфектен.

— Край на болката… — шепнеше Делла Торе с умоляващ глас, със зов, който резонираше така, че Ласитър имаше усещането, че се говори в главата му. — Край на болката… — той притисна ръце до гърдите си и вдигна глава. Ласитър беше като хипнотизиран. — Дойдохме пред теб в твоя дом, за да видиш, Господи, че едно от чедата ти страда. Изличи отмъстителността от сърцето му, Господи, вземи го отново в стадото си, защото само ти имаш право да мъстиш. Прибери го в сърцето си, Господи. Освободи го от омразата! Спаси го от злото! — Думите отекваха отвсякъде. — Дойдохме пред теб в твоя дом…

— Scussi!

Делла Торе замръзна с отворена уста като риба на сухо.

— Scussi, Papa… — Някакъв олюляващ се пияница бе застанал на пътеката между редиците седалки. За момент изглеждаше, че ще падне, но запази равновесие. С простодушна усмивка човекът се отпусна на колене, погледна нагоре към амвона и… заби лице в каменния под.

Делла Торе беше като парализиран. После… побесня! Размаха ръце и закрещя към просналия се човек:

— Vafancullo! Vafancullo! — и макар Ласитър да не говореше италиански, по тона разбра какво искаше да каже духовникът. Звучеше му като „Напусни“ или по-скоро „Пръждосвай се!“. Лицето на Делла Торе се бе преобразило, красивата и състрадателна маска се бе отлепила, за да разкрие яростта. После, все така внезапно, както бе изчезнала, маската отново се появи. И когато слезе от амвона, за да помогне на мъжа да се изправи, Делла Торе отново изглеждаше олицетворение на състраданието.

Ласитър отиде при тях на пътеката.

— Нека опитаме да го отнесем в кабинета — каза Делла Торе. — Познавам го. Мога да се обадя на жена му.

Прихванаха пияния и го повлякоха по коридора. Но човекът отново размаха ръце:

— Papa! — извика той и неволно удари духовника. Делла Торе залитна и нещо изпадна от джоба му.

Малка бутилка. Ласитър я видя да подскача по плочките… По някакво чудо не се счупи. Наведе се и я взе. И се вгледа в нея.

Беше същата или най-малкото бе точно копие на бутилката, която полицията бе иззела от Грималди. Спомни си първия път, когато я бе видял: седеше с Риордан в кабинета на доктора, в болницата на Феърфакс. А на подноса пред него бе бутилката. И ножът… Ножът със засъхналата кръв и с нежното русо косъмче, залепнало за кръвта. Косата на Брендън. В съзнанието му блесна полицейската снимка: грубото стъкло, кръстовете от двете страни, металната капачка във форма на кръст.

— Благодаря ти — каза Делла Торе и протегна ръка. — Удивително е, че не се счупи.

Ласитър наведе глава.

— Мисля, че е време да си ходя — каза той. — Имам да хващам полет.

И преди духовникът да му е отговорил, тръгна към вратата. Делла Торе го последва по пътеката.

— Джо — умолително каза той, — какво има? Моля те… върни се. Чувствам, че между нас остана нещо… недовършено.

Но Ласитър не се обърна. Просто вървеше напред. Само устните му се мърдаха. И онова, което казваше, учудваше и него самия:

— Дяволски си прав… Наистина остана.

Ласитър не запомни нищо от обратния път до хотела. Мислеше само за Делла Торе и странната готовност на духовника да се преструва, че разговаря с журналист. Защо бе постъпил така? Може би бяха говорили със заобикалки поне два часа преди въпроса за Грималди. На всичкото отгоре, мистерията само се бе задълбочила. След като се разбра, че Делла Торе е знаел кой е той и какво е намислил, защо тогава изобщо се бе съгласил да го приеме? Смисълът му убягваше.