Сянката на Бога полностью

Опрял ръце на перваза, вдигна лице към огледалото. Онова, което видя, не беше чак толкова отчайващо. Беше смачкан, но не чак прегазен от влак. Ако продължеше в тоя дух, по-скоро го очакваше изчукване на бронята. Носът му кървеше, устната му бе разбита, а един от зъбите му се бе забил навътре в меката част. Докосна го с език и ахна от изненада, тъй като той се отрони и падна в устата му. Изплю го — беше малък зъб и водата го отнесе в сифона.

Безкрайно внимателно повдигна ризата си и видя тъмночервения облак върху ребрата си отдясно. Докосна масивното кръвонасядане с връхчетата на пръстите си и едва не припадна. Болката се надигна в тялото му като вълна, разби се и разпрати пръски във всички посоки. Лицето му пребледня. Издаде звук, в който се съдържаха всички гласни едновременно… задавено изохкване, което заглъхна едва когато стисна зъби. Трябва ти рентгенова снимка, каза си Ласитър, наблюдавайки се отстрани. И зъболекар. И демерол. Но не в този ред.

И не в Неапол.

Макар и късно, вече бе разбрал защо Делла Торе така охотно му бе партнирал: просто бе искал да го задържи колкото се може по-дълго, докато претърсват стаята му.

Някой настойчиво почука на вратата и се разнесе приглушен глас, който настояваше да му бъде отворено.

— Мистър Ласитър… per favore… добре ли сте?

— Добре съм — извика Ласитър и примижа от прорязалата го болка. — Забравете.

— Сигурен ли сте, signore? Полицията…

— Не се безпокойте. — Който и да беше, си тръгна, мърморейки неразбираемо на италиански.

Минута по-късно иззвъня телефонът и за пръв път в живота си Ласитър изпита облекчение при мисълта, че се намира в хотел, който предлага дериват в банята. Вдигна слушалката и шокира управителя, като му каза, че не иска да говори с полицията и че не смята да подава оплакване.

— Но мистър Ласитър… това е ваше право. Нападнали са ви!

— Изкарайте колата ми от гаража и ми пригответе сметката.

— Сигурен ли сте, signore?

— Слизам след малко.

Отне му половин час да смени ризата си и да си събере багажа, а после се наложи да впрегне всичките си сили, за да мине прав през фоайето. Управителят го чакаше отвън в двора пред парадния вход, едновременно разтревожен, виновен и мъчещ се да запази достойнството си. Наетата кола го чакаше, работейки на празен ход. Щом го видя, управителят му отвори с лек поклон вратата и проследи как госта на хотела сяда на шофьорската седалка. Уверил се, че всичко вече е наред, затвори вратата, наклони глава и заучено се усмихна.

— Къде е администраторът? — попита Ласитър, като се огледа.

— Роберто? — намръщи се управителят.

— Да, не го видях вътре.

— Тръгна си преди малко. Астмата.

— Добре, предайте му, че му желая да се почувства по-добре.

— Grazie. Il signore е molto dentile! След всичко, което се случи!

— Защото следващия път, когато видя кучия син, ще му направя втора дупка отзад.

Продължително мълчание. Накрая управителят се осмели да попита:

— Scussi?

— Обещавам му го.

Ласитър отпътува за Рим още същата нощ, придържайки торбичка с лед до ребрата си. Говореше си сам, докато колата го отнасяше на север по автострадата.

„Какво, по дяволите, си мислеше?“, проклинаше се той. „Не че изобщо нещо си мислел, защото, ако беше опитал да го направиш, нямаше да те напердашат в шибаната ти хотелска стая. А сега кой знае дали две от ребрата ти не са се забили в белия ти дроб, а дори и да не са, ще има да почакаш, докато можеш отново да легнеш на тази си страна, защото… те боли-и-и-и!“

Болеше го не само тялото. Гордостта му бе не по-малко наранена от ребрата. Делла Торе го бе заглавичквал в църквата… първо с вдъхновената си реч, после с молитвата… молитвата!… а междувременно колегата му… „Матрака“… бе претърсвал хотелската му стая. И той сигурно още щеше да виси в църквата („Прибери го в сърцето си, Господи“), ако не се бе появил онзи пияница и не бе развалил магията. После пък администраторът се бе опитал да го задържи („Може би ще ми окажете честта“). Колко намека трябваше да му бъдат направени, за да усети, че нещо не е наред?

И накрая стаята… Pronto? Кой си ти, да те…? Scussi? Фрааас!

Ето това го болеше. Защото той наистина беше добър. Беше се боксирал в колежа и се бе представил добре. Не беше свикнал да губи, без значение колко едър е противникът му. Защото знаеше къде и как да удря. И как да се опази. Или поне така си мислеше… до тази нощ.

Хм, бяха го напляскали, но ефектът от това не бе изцяло отрицателен. В такива случаи обикновено се събуждаш, разумът се връща в главата ти и започваш сериозно да се замисляш как да избегнеш повторението. И точно по тази причина взе решението да не се връща в „Хаслър“. Вместо това нае стая в „Моцарт“ — малко хотелче на калдъръмена пряка на Виа дел Корсо.