Беше почти обед, когато се събуди. Установи, че лежи все в същата поза — по гръб, с поглед към тавана. Надигна се, помагайки си с ръце и лакти. Някак си стана от леглото и притиснал ръка до ребрата си, бавно и неуверено тръгна към банята. Внимателно се изправи пред огледалото и надигна тениската си. Цветовете по кожата му го накараха болезнено да примигне — жълто, мораво, тъмночервено, черно и най-сетне гаден нюанс на розовото.
Отне му поне пет минути, докато нагласи желаната температура на водата, а след душа му потрябва двойно по-дълго време, за да се изсуши. Имаше места по кожата, които бе нетърпимо дори да докосне с кърпата. Над кръста беше почти обездвижен, навежданията бяха агония, а всякакъв опит за по-рязко движение бе просто немислим. Облече се с безкрайно търпение и си поръча, без да бърза, кафе и кроасан. Десет минути по-късно подносът пристигна, а той още се бореше с връзките на обувките. Хрумна му, че не е зле да си купи мокасини.
Когато сервитьорът си тръгна, Ласитър пусна телевизора с дистанционното. Търсейки CNN, започна да превключва каналите и в един миг зърна на екрана лицето на Бепи. Вече беше подминал канала и се наложи да се връща.
Снимката беше стара — вероятно от дипломирането му или нещо подобно. На нея Бепи се усмихваше все така самоуверено, но Ласитър забеляза, че косата му е по-къса и професионално оформена в прическа. Изглеждаше като кръстоска между естраден певец и момче от църковния хор, затова лицето му би предизвикало усмивка… ако не беше притеснението защо ще показват Бепи по телевизията.
Ласитър се опита да разбере какво казва гласът зад екрана, но не улови нито дума.
Малко след това фотографията на Бепи бе сменена от жива картина. Някакъв репортер стоеше на тротоара пред голяма църква и разговаряше сериозно с групичка деца, зяпнали в камерата. Наблизо бяха паркирали две полицейски коли и линейка.
Гласът на репортера продължаваше да звучи, докато камерата се насочваше, за да приближи до трима мрачни мъже в униформи, тикащи носилка на колелца. Паважът беше неравен, заради което мъжете имаха проблем с количката. Тя подскачаше и се тресеше, а от време на време им се налагаше и да я повдигат, за да преодолеят поредната неравност.
Картината превключи в студиото и този път, максимално концентриран, Ласитър успя да чуе:
Ласитър продължи да изрежда каналите, но хващайки различните репортажи все по средата, не беше сигурен какво изобщо гледа. Разплакана жена с черен шал праз раменете разказваше нещо, но как можеше да разбере дали това е съпругата на Бепи, или бежанка?
Вбесен от безпомощността си, Ласитър изключи телевизора и се обади на Джуди Рифкин. Намеря я вкъщи. Във Вашингтон беше седем и половина сутринта, така че не се притесняваше, че може да я събуди.
— Джо! Къде си?
— В Рим.
— Днес следобед щях да те търся. Онази история с „Американ експрес“ взе да напича…
— Мисля, че Бепи е мъртъв. — В слушалката се възцари тишина. Джуди не знаеше какво да каже. — Тук нещата позагрубяха неочаквано и… Току-що видях лицето му по телевизията. Не знам какво разказваха, но имаше линейка, полицейски коли, носилка.
— Сигурен ли си?
— Не, не съм. Може би… може да е заподозрян в нещо. Нямам грам представа в какво се е… От друга страна, не мога да се свържа с него по телефона и… — Остра болка го преряза отстрани и той неволно изохка.
— Какво има?
— Нищо… Снощи ме напердашиха.
— Теб!?
— Да… Остави това, сега важното е какво е станало с Бепи. Погледни в агенциите — Ройтерс, АП и така нататък. Потърси с ключова дума името на Бепи и ми изпрати по факса, каквото излезе.
— В кой хотел си?
Даде й номерата и прекъсна разговора. Докато чакаше, прегледа телефонния справочник, намери там Асошиейтед прес и набра номера. Отказаха да се занимават с него. Същото стана и в ВВС, „Уестингхаус рейдио“, та дори и приятелите от „Роум дейли американ“.
Два часа по-късно на вратата на стаята му се почука и някой пъхна плик под прага. Вътре имаше две страници: заглавен факсов лист със знака на „Ласитър Асошиитс“ и втора страница. Съдържанието на факса беше:
