Хотелът беше част от
Когато пиколото си тръгна, той превъртя ключа два пъти, извади от барчето две миниатюрни бутилчици скоч и ги изля в пластмасовата чаша за вода. После седна зад бюрото до прозореца и разтвори „бележника по случая“.
Преди години, още когато беше в Брюксел, си бе създал навика да започва нов бележник с всеки нов случай. Подобна практика бе полезна по няколко съображения. Тя му позволяваше да намира имена, които, ако ги бе записал в азбучник, щяха да бъдат завинаги загубени. Можеше и да не си спомни името на конкретен следовател, патолог или експерт по автентичност на документи, но беше невъзможно да забрави случай, така по асоциация щеше да се сети и за интересуващия го човек, свършил в миналото някаква полезна работа за него. А след тази асоциация оставаше само да отвори бележника по случая, за да намери името.
Още след първата година си бе харесал модел — евтин, репортерски, със спирала, който лесно се държеше с една ръка и се хващаше във вътрешния джоб на сакото. Ако някога престанеха да ги правят, „Ласитър Асошиитс“ сигурно щеше да фалира.
Когато започваше нов бележник, Ласитър вписваше имената и телефонните номера от последната страница някъде напред. По този начин всички адреси можеха да бъдат групирани, а и мястото никога не свършваше.
Постъпи по същия начин и в случая с убийството на Кати и Брендън, затова вече бе събрал някои полезни номера. Първи бе телефонният номер на Риордан, следваха тези на няколко лекари. Идеше ред на Том Труонг, после на хотела в Чикаго. Бепи. Анджела. Еглоф. И „Умбра Домини“.
Отпи от скоча си и погледна през прозореца. Гледката беше красива, макар озеленената улица да бе напълно безлюдна. Вдигна слушалката, направи справка с бележника и набра номера на Бепи. Не успя да се свърже. Накрая позвъни на пейджъра му и въведе телефонния номер на централата на „Моцарт“. Безпокоеше се, че макар да бе направил същото двайсет и четири часа по-рано в Неапол, младежът не бе опитал да се свърже с него. Не беше стила му и Ласитър предчувстваше, че нещо не е наред. От една страна, той беше твърде богат клиент, за да може Бепи да си позволи да го загуби. От друга, Бепи обичаше технологията и често се хвалеше, че никога не е извън контакт за по-дълго от десет минути „без значение дали гледам мач на «Лацио», летя за Токио или кацам в Ел Ей.“
Ласитър се усмихна на тази мисъл — хлапето още не бе ходило до Женева, камо ли до Ел Ей.
Позвъни и в офиса, допускайки, че Джуди може да е останала по-докъсно. После се сети, че е нощта на коледния банкет. Жената, която му отговори, беше наета само за случая и името й му беше непознато. На всичкото отгоре тя изглежда не го чуваше добре.
— Какво?
— Обажда се Джо Ласитър.
— Кой?
— Джо Ласитър.
— Съжалявам, мистър Ласитър не е тук в момента.
— Не, не е…
— Освен това офисът сега не работи.
Раздразнен, затвори и набра номера на собствената си гласова поща в Маклийн. Имаше записани половин дузина обаждания, но единственото по-интересно бе на Джими Риордан, само че то беше толкова „подправено“ с пукот и пращене, че бе направо неразбираемо. Погледна часовника си. В Щатите беше седем вечерта. Позвъни на домашния номер на Риордан, но никой не му отговори. Опита в полицейския участък.
— Съжалявам, детектив Риордан отсъства.
Ласитър стовари длан върху бюрото. Скочът в чашата подскочи. Каква беше тази работа? Не можеше да се свърже с никого!
Попита кога ще се върне Риордан.
— Не знам, вероятно към двайсет и четвърти. Нали се сещате, Коледа и така нататък…
— Има ли начин да се свържа с него?
— Зависи.
— Аз съм негов приятел.
— Добре, значи ви е информирал, че е на конференция. В Прага.
—
— Да, Прага… Нещо като екскурзия.
— Разполагате ли с номер, на който бих могъл да го потърся?
— Почакайте така.
Докато чакаше, Ласитър си спомни за конференцията — ставаше дума за Източна Европа и демократизирането на полицията. Риордан дори му бе показал някаква листовка и бе посочил името си в нея.
— Там ли сте?
— Да.
— Джими е в прекрасния хотел „Интерконтинентал“ в екзотична Прага — насмешливо го информира дежурният полицай. — Там сигурно има много номера, на които можете да позвъните. Започвате с 011. Имате ли нещо за записване? Защото не си представям как бихте запомнили…
— Казвайте.
Ласитър отбеляза поредния номер в бележника си, сложи обратно слушалката и набра „Интерконтинентал“, Прага. Наближаваше два часът сутринта, но детективът не вдигна, затова Ласитър се задоволи да остави поредното съобщение.
После се просна на леглото, събу си обувките със стон и заспа.
