— В действителност птица, много по-голяма от щъркел. Лекарите бяха сметнали болестта за сив катаракт41, ама аз кат’ изрязах сетне юначагата, са оказа, че беше червено фламинго.
— Нищо… нищо не разбирам!
— И не е нужно. Т’ва е работа само за офталмолози.
— Ама такава голяма птица!
— Т’ва няма нищо общо? В леките случаи го наричат просто сиво перде, в по-тежките пък фламинго — т’ва са научни термини.
— Но, минхер, значи вие познавате и лекувате всички болести??
— Сички, стига пациентът да не е прекалено дебел.
— Небеса… Боже мой! Защо това изключение?
— Самопонятно, защото тогаз е напълно невъзможно да се надникне във вътрешността му. Вие например сте твърде тлъст.
— Dit Ongeluk! (Какво нещастие!) Аз бях преди много по-дебел от сега! Следователно не можете да ме излекувате?
— Съмнително! Но моят състудент, който тръгна преди малко, може би ша ви помогне.
— Тоя с четирите шишета бира за три минути?
— Да, същият. Аз лекувам ’сичко, ама при таквиз корпулентни пациенти той ’се пак ма превъзхожда. Тъй че, обърнете са спокойно към него!
В този момент врата се отвори и влезе Метусалем. Холандецът тутакси скочи към него, улови го за ръката и запита припряно:
— Mijnheer, wat leert het woordenboek van mijn maag en van mijn zenuwen?
Фриц Дегенфелд го измери от главата до петите, поклати глава и отговори:
— Какво учи речникът за вашия корем и нервите ви? За да се ориентира човек в нещата, изобщо не са му нужни книги.
— Видяхте ли, минхер! Нали ви го предрекох! — изпадна отново в диалекта си Готфрид. — Той знае аслъ ’сичко, и то без да са кьори в речника.
— Ей! — предупреди Метусалем, заканвайки му се с пръст. — Май пак нещо си се разпуснал.
— Ни най-малко! Той е болен във ’сички вътрешни и външни крайници. С външните на драго сърце бих пробвал, ама зарад’ вътрешните си позволих да адресирам минхер към вас, защото вашият поглед даже и през месо и кости преминава. Разрешете обаче преди ’сичко да ви го представя, именно минхер Вилем ван Ардапеленбош от Ява. От тамошния климат той така изпосталял, че са принудил да дойде тук, та да си възвърне апетита. Offiziervan Gezondheit (лекарят) така го посъветвал.
— Наистина ли? — запита Дегенфелд, обръщайки се към холандеца.
— Да, минхер — отвърна оня. — От известно време съвсем се стопих.
— По-рано още по-дебел ли бяхте?
— Ik was een reus (аз бях исполин), а сега хората ме гледат само със съчувствие.
Той наново започна да изброява страданията си. Дегенфелд го остави да се оплаква спокойно и се обърна към Готфрид:
— Представихте ли се вече и вие на минхер?
— Поименно още не — отговори този, — ама че аз съм голямо светило, той вече забеляза.
— В такъв случай нека изправя пропуска. Минхер, тук виждате най-напред нашия млад хер Рихард Щайн, един немски гимназист. До него седи нашият приятел Търнинг стикинг куо-нган та-фу-тсианг…
— Значи китаец! Ама преди малко той говореше немски! — рече дебелият.
— По начало действително си е немец, ала тук можем да го смятаме за китаец. По-нататък виждате моя spiritus familiaris42, регистриран в светия таен съд като Готфрид фон Буйон.
— Не беше ли това един храбър рицар?
— Да. Преди приблизително осемстотин години той предприел кръстоносен поход срещу неверниците; сега обаче се смирява пред всеки неверник. Що се отнася до самия мен, то аз съм просто всеизвестният Метусалем.
— За когото се споменава в Библията?
— Да, за когото разказва Библията, синът на Енох и бащата на Ламех. Но тъй като аз не познавам нито Енох, нито Ламех, от време на време ми иде да се отчаям от самия себе си. В такива нерадостни мигове се наричам Фриц Дегенфелд и приемам, че съм казал „добро утро“ на преходното земно битие в една немска пивоварница.
Минхер ван Ардапеленбош местеше поглед от един на друг и не знаеше какво да мисли. Дегенфелд го избави от страданията, казвайки му добродушно:
— Май не можете да проумеете що за типове имате пред себе си, а? Скоро ще ви се изясни. Къде живеете?
— Тук, в хотела, минхер.
— В такъв случай седнете при нас, понеже и ние ще се настаним тук! — Той събра два стола и холандецът се намести.
— Да се настаним тук? — запита Търнърстик. — И през ум не ми минава! Трябва да тръгваме за Кантон. Ще пътуваме с парахода.
— Той се движи само два пъти седмично. Осведомих се при консула. Следващият отпътува едва след три дни.
— Какво? Как? И толкова дълго трябва да чакаме тук?
— Да, освен ако не предпочетем да се качим на някоя китайска джонка.
— Тогава да го сторим, макар че ще се придвижим много по-бавно.
— Е, джонката може да плава доста бързо, стига да има добър вятър и да се движи нагоре с прилива. Но вие наистина ли се каните да се поверите на един такъв съд?
— Защо не? Вие да не би да се боите?
— Да се боя? Не, макар да съм чел, че човек трябва да е максимално предпазлив, тъй като има джонки, които не заслужават доверие. Но аз мисля за нечистотията, която за нас би могла да бъде много неприятна.
