— Pshaw! Типовете бездруго ще бъдат заставени да чистят. Аз като мандарин с моето облекло, с личното си достойнство, със задълбочените езикови познания и превъзходните окончания. Най-главното е само бързо да намерим някоя джонка.
— Информирах се и в това отношение. Утре преди обяд ще отплува една нагоре с прилива. Казва се „Шуи-хой“ или преведено „Кралица на водите“.
— Красиво име, обещаващо. Една кралица непременно трябва да е чиста. Значи няма защо да се опасяваме от мръсотия. С какво е натоварена?
— С разни артикули, не успях да узная нещо по-подробно по въпроса. Впрочем вече я видях.
— Напета ли изглежда?
— Напълно задоволително.
— А разговаряхте ли с капитана? Та това е най-важното.
— Тук не сте прав, при все че самият сте капитан. Същинският капитан или шкипер, наричан тук „хо-чинг“, няма нищо общо с товара, независимо дали той се състои от стока или хора. Той се занимава единствено с управлението на кораба. Който иска да предаде фрахт или самият да пътува, трябва да се обърне към собственика на джонката или нейния суперкарго. Така постъпих и аз.
— Вече сте се договорил с него?
— Не, понеже не знаех дали ще получа вашето съгласие. Освен това човекът никак не ми допадна. Лицето му не внушаваше доверие, а прекомерната вежливост бе отблъскваща.
— Глупости! Лицето! По него човек хич не бива да се води. Някой мерзавец има най-очарователната физиономия, някой грозник пък е честен мъж. А учтивостта трябва да е налице. Не бих посъветвал някой син на Средното царство да му липсва. Я оставете това! Утре отплаваме. Знаете ли каква е таксата за пасажер?
— Пътната такса тук е наречена доста забавно, но много характерно „шуи-кио“, което буквално означава „водни крака“. Заплащаните монети са „краката“, с които човек се предвижва по водата. Мъжът поиска по долар на лице до Кантон. За парахода щяхме да платим четири пъти повече.
— Тогава да вдигаме платна, храната включва ли се?
— Не. Тук всеки си се грижи за всичко, също и за леглото.
— Не ми е необходимо. Ще спя, както намеря. Значи уговорено! Нали, Готфрид?
— Аз съм „за“ — обади се споменатият. — Защо трябва да клечим тук! Колкот’ по-рано отплаваме, толкоз по-рано ша са върнем, а т’ва ’се пак е и един вид развлечение.
— Да, вуйчо Метусалем — помоли Рихард. — Нека не си пилеем тук времето. Иска ми се колкото може по-скоро да стигна до целта.
— Добре, в такъв случай после ще отида да договоря пътуването и да накупя провизии, които да ни стигнат до Кантон. По-напред обаче нека платя пиячката.
— Това е моя работа — намеси се Търнърстик. — Та нали тук сте все още мои гости, пък и аз имам още хиляда и седемстотин ли! — и почуквайки по масата, той се обърна към съдържателя с вика: — Хей, хотелиеринг, искам да плащаменг. Колко струватонг трийсетинг шишетанг?
Съдържателят бавно приближи. Не беше разбрал Търнърстик и като се поклони дълбоко, попита:
— What bid, sir? (Какво заповядате, сър?)
— Плащаменг!
— I cannot understand. (He мога разбере.)
— Какво? Не можете да ме разберетенг? — викна Търнърстик. — Това ми е необеснимонг! Аз се изразявамунг все пак яснинг! Внимавайтенг само правилнонг! Искам да плащаминг!
Хотелиерът поклати смутено глава. Тогава капитанът скочи от стола и кресна разгневен:
— Няматенг ли ушинг? Искам да плащамунг, плащаменг, плащаминг, плащамонг и плащаманг!
Съдържателят отскочи стреснато. Лицето му издаваше неговата безпомощност. Ето защо Метусалем го осведоми полугласно:
— He wants to pay. (Иска да плати.)
— Да, to pay, to payeng искам, payeng, разбранунг? — извика Търнърстик. — Но ще дам ли, само ли.
При тези думи показа нанизите пари, висящи на врата му. По лицето на Метусалем се забеляза израз на комично напрежение. Разбрал сега капитана, хотелиерът се постара да сподави усмивката си и каза много вежливо:
— Thirty bottles, sir? I beg, ten thousand li! (Трийсет бутилки, сър? Иска десет хиляди ли!)
Търнърстик отскочи назад, сякаш беше получил удар в лицето.
— Какво-о-о-о-о-о? — попита. — Десет хиляди ли?
— Да, така е, десет хиляди ли! — потвърди Дегенфелд.
— Невъзможно! Помислете, десет хиляди ли в немски пари са около шейсет марки! Значи за шише, което у дома струва петнайсет пфенига, две марки!
— Ние не сме у дома. Пихме немска бира и тази бира трябва да е пресякла два пъти Екватора. Никога ли не сте вкусвал наша бира толкова надалеч?
— Не.
— Е, в такъв случай не е за чудене, че преди малко не се кахъряхте за въпросната цена.
— Че вие знаехте ли я?
— Да.
— И да поръчате двайсет и четири бутилки! Това са четирийсет и осем марки, които само за пет минути се стекоха по гърлата ни! Само кучето ви издрънка осем марки. Какво прахосничество!
Добрият Търнърстик беше пестелив мъж, макар и не скъперник. Шейсет марки, значи десет хиляди ли за бира, това за него беше все пак прекалено; ето защо го бе обхванал гневът. Метусалем го взе под внимание и му каза спокойно:
