— С моите средства мога да си го позволя. Впрочем това бе питие за добре дошли, което не възнамерявам да повторя, пък и откъде можех да зная, че ще искате да се нагърбите със сметката. Да смятам ли сега, че оттегляте намерението си да я платите?
Минхер ван Ардапеленбош беше следил сцената с голямо внимание. Езиковите му познания по немски правеха възможно да разбира всяка дума. За да уязви леко капитана, който преди туй бе отварял голяма уста, а сега се бавеше с плащането, той каза на обслужилия го келнер:
— Ober, ik mijn vertering betalen, maar in Li! (Келнер, искам да си платя сметката, но в ли!) — Drie duizend en vijf honderd Li (три хиляди и петстотин ли) — отговори човекът.
— Dat is vijf Dollar; twintig Mark en tachtig pfennig. (Това са пет долара; двайсет марки и осемдесет пфенига). — Той бръкна в джоба, извади пет долара и пари за почерпка и му ги подаде.
Търнърстик бе разбрал всичко, тъй като холандските числителни звучат подобно на немските и английските.
— Почти двайсет и една марка! — каза.
— Това наричам аз цени!
— Ik heb goed ontbeten en goed getronken; ik heb mij goed vermaakt en wil dus ook gaarne goed betalen (закусих добре и си пийнах добре; позабавлявах се добре и следователно плащам с удоволствие) — отговори дебелият.
Търнърстик усети ужилването. Той почувства честта си засегната, извади портфейла и каза с остър тон:
— Това ще сторя и аз, макар да не съм ял и да съм изпил само няколко глътки отлежала бира. Ето петнайсет долара! Това прави дори повече от сметката. Излишъкът нека остане за бакшиш. Един китайски мандарин не може да се цигани.
— Съвсем правилно! — ухили се Метусалем. — Докога можем да се смятаме за ваши гости?
— До този миг, оттук нататък — край. И без това накъдето погледна, само черни ядове гледам. Нима не говорих великолепен китайски, без съдържателят да поиска да ме разбере? Това беше заслужаващо наказание възбунтуване срещу моя мандарински сан!
Междувременно минхер тайно беше казал няколко думи на съдържателя. Следствие на това келнерите донесоха тридесет шишета бира и ги курдисаха в редица на масата.
— К’во е т’ва? — попита Готфрид наедектризиран. — Половин такава колона от Garde du Corps43 аз ша понеса! Кой блестящ стратег изпрати тия юнаци на предната линия?
— Ik ben deze veldheer (аз съм този пълководец) — отговори дебелият. — Hier is het slagveld en de belegering, en wij zijn dappere krijgslieden. Latenwij daarom onze vanden wegjagen! (Тук е бойното поле и обсадата. Ние сме храбри воини. Да прогоним враговете от полесражението!)
Тлъстото му лице сияеше от такава дружелюбност, че бе невъзможно да се отблъсне поканата. Капитанът обаче още не беше му простил жегването и каза:
— Как, минхер, искате да ни почерпите? Но това могат да си позволят само добри познати, а ние с вас сме напълно чужди.
— Тъкмо защото не искам да останем чужди, ви помолих — отговори дебелият, без ни най-малко да се засегне. — На драго сърце бих се сприятелил и отпътувал с вас до Кантон, защото иначе такава добра компания никога няма да намеря. Ще ми разрешите ли?
— Естествено, естествено, скъпи приятелю! — отвърна Метусалем. — Аз наистина не обичам да пия от кесията на други хора, ала не мога да отхвърля предложеното по такъв начин и при такива условия гостоприемство. Нека този път мине; човек невинаги си извоюва бира в тая страна на плитките! Ето ръката ми; да сключим добро другарство!
Той разтърси ръката на холандеца. Готфрид също я сграбчи, стисна я въодушевено и се провикна:
— Ето и моите пет пръста. По-късно може би ша притисна даже милото ви лице към моето кипящо от благост сърце. Бъдете един от нас, и то най-дебелият от ’сички! Поздравявам ва кат’ достойна за нашия чорап бримка. Дано благодеянията ви нивгаж не пресъхнат, а прозрението ви нивгаж не намалее! А сега чашите, защото сражението трябва да почне!
— Не, не — отклони дебелият. — Никакви малки чаши! Искам и аз веднъж да пия от тая грамаданска стъкленица! Искам да покажа, че мога не само да ям, ами умея и да пия!
Предложението беше радушно прието. Чашата тръгна — отново и отново напълвана — от един към друг. Само Рихард Щайн беше пощаден, а нюфаундлендерът трябваше да пости. Минхер ван Ардапеленбош изпи точно като другите чашата до капка. Той изрази с най-причудливи думи радостта си, дето е намерил едно толкова добро „Reizegezelschap“ (общество за пътуване).
— Ето как стана от Савел на Павел! — захили се доволно Готфрид. — Първом са нарекохте наш враг, а сега ни посветихте цялото си сърце. И к’во всемогъщество ва тласна в наш’та прекрасна среда?
— Това, че пиете така славно бирата, обърна враждебността ми, а после си казах, че минхер Метусалем може би ще съумее да ме оздрави.
— Ще видим — кимна Синьочервеният. — За тая цел обаче трябва първо да ви опозная по-отблизо; трябва да ви наблюдавам, за да мога да открия същинското огнище на болестта. Едва тогава мога да се заловя с нея и да я прогоня.
— Точно както минхер Готфрид змея — кимна дебелият.
