— Чинг, чинг, чинг! Ние идваменг като пасажеринг и желаеманг да пътуваменг с „Кралица на водите“. Надяваме сенг да намериминг добро жилищунг и щенг щедро платимунг. Пет персонунг и едно куче. Колко трябванг за това да заплатимунг?
Китаецът метна слисан поглед към капитана, поклати глава и изгледа въпросително останалите.
— Е! — произнесе нетърпеливо Търнърстик. — Да се надяваминг разбиратенг китайски! Аз си служа само с най-чистонг и изисканинг диалектунг. Разбрахте линг? Чакаменг отговор!
Китаецът стоеше още по-сащисан отпреди. Ето защо Търнърстик продължи с повишен тон:
— Да не би вие дваматанг да сте глухонеминг? Аз мога да изискамунг да станетенг чуващи. Аз съм… съм… съминг.
За съжаление вече беше забравил думата. Та разтвори значи ветрилото да я прочете и допълни:
— Аз съминг ву-куан и се казвам Тър-нинг сти-кинг, корабенг капитанг и китайски висш мандаринг. Аз ще…
Беше прекъснат. Китаецът го накара да млъкне с едно движение на ръката и попита Метусалем, служейки си отново с английски:
— Who is this gentleman? (Кой е този джентълмен?) Моите непокорни уши не са в състояние да разберат думите му.
Запитаният отговори на същия език:
— Той е ву-куан, фу-тсианг в своята родина и си служи с висшия диалект на служителите на Пауновото перо, който другите изглежда не знаят.
— Така трябва да е, защото аз не познавам този език. Нека по-добре си служим с онзи на ян-куи-тсе47, на който навярно ще съумея да разбера мъдрите господа. Аз съм напълно недостойният хо-чанг на този кораб, а моят другар тук е то-кунг. Нашите тау-мух48 ни казаха, че на борда са дошли няколко лъчезарни мъже, и ние побързахме да дойдем и предложим най-смирено услугите си.
— Не ви ли каза притежателят на тази джонка, че тук е бил един тао-дзе-куе49, за да получи място за себе си и още четирима до Кантон?
— Каза ни. Ако вие сте тези изпратени от Небето господа, то ни оказвате незаслужената чест да ви откараме до Куанг-чеу-фу50.
— Ние сме. Къде е господарят на кораба?
— Той е при нашия хианг-кунг, за да се помоли за успеха на нашето пътуване. Щом свърши молитвата, ще се заемем тук на палубата с Конг-пит, та да сме съвсем сигурни, че по път няма да ни сполети някоя беда.
— Ще ни позволите ли да присъстваме на тази церемония?
— Да, понеже искате да пътувате с нас. Но трябва да ви запитам за вашите прославени имена и блестящите ви титли, за да мога да ви определя местата съобразно вашите високи заслуги.
— Ще ги узнаете. Този знаменит герой е, както вече споменах, ву-куан. Неговият ранг е отбелязан на ветрилото му: Тър-нинг сти-кинг куо-нган та-фу-тсианг. Моето име е Ме-ту-са-лем-тсинг-ван, от което разбирате кого имате пред себе си.
Класата „тсинг-ван“ е именно първата от петте висши класи на аристокрацията, към която принадлежат само членовете и потомците на императорската фамилия. Като чуха тези две срички, китайците се поклониха толкова ниско, че плитките им полетяха през главите, а хо-чанг запита с тон на най-дълбоко смирение:
— Значи вие сте потомък на някой сияен прародител?
— На най-сияйния, който може да има. Казвал се е А-дам; пред него се прекланят всички създания на земята и той е праотецът на всички императори и крале. Моето име следователно е достатъчно, така че не е необходимо да назовавам тези на останалите. Всеки от тях е тао-куанг51 в нашата родина и щом ще пътуваме с вас, вие ще имате възможността да се запознаете с всичките техни десет хиляди достойнства. Но преди всичко друго бихме искали да знаем колко „водни крака“ трябва да имаме, за да стигнем с вас до Кантон.
— Господарят на кораба вече ми каза, че ви е поискал по един долар на човек. Но тъй като вие сте толкова знатни господа, мисля, че освен това ще дадете на нас двамата и ком-ча52.
— Ще получите по един долар.
— Господарю, това надхвърля всички очаквания. Ако платите веднага, ще станете свидетели на конг-пит.
Търнърстик и минхер платиха по два долара, а Метусалем за себе си, Готфрид и Рихард — четири долара, следователно корабните офицери прибраха три долара бакшиш, на което изключително много се зарадваха.
По време на разговора толкова безлюдната преди това палуба се изпълни. Екипажът беше стоял под палубата и сега се качи. Хората застанаха в близост до масата. Двама от тях се отделиха и приближиха бавно. Метусалем разпозна в единия собственика на кораба. Другият носеше монашеско облекло. Сигурно беше хианг-кунг, корабният свещеник.
Първият получи от капитана парите за път, но естествено без бакшиша. Четиримата китайци се отделиха настрани и поговориха известно време помежду си, като хвърляха остри, изпитателни погледи на пасажерите. Корабопритежателят имаше — както съвсем правилно бе забелязал Дегенфелд — небудеща доверие физиономия, а свещеникът беше още по-подозрителен. Техните погледи напомняха тези на търговци, които искат точно да преценят някоя стока.
— Тия типове никак не ми харесват — кама Метусалем. — Оглеждат ни като стока, която трябва да премине в тяхно притежание. Защо разговарят тайно помежду си?
