— By, ву, ву, ву-куан! Сега това „ву“ го наместих здраво в главата си, стига само да не забравя пак онова куан. Това е един много лош китайски. Правилното окончание липсва; накрая трябва да има „нг“, „вунг-куанг“. Така би било на класически китайски. Дали нямате молив в себе си?
— Да, ето.
— Благодаря! Нека по-добре си го запиша това „ву-куан“, към чиято секта из един път се причислих, и то тук на ветрилото, та да ми е постоянно пред очите. Не ми ли текне веднага на ума, отварям ветрилото и моята военна класа ми повява. Великолепна мисъл! Човек би трябвало всъщност всяка китайска дума, която лесно би могъл да забрави, да си отбелязва на ветрилото.
— Колко голямо ще трябва да е то тогава за вас?
— Колко голямо? Ах, май се занасяте с мен? Мисля, че моята глава побира точно толкова, колкото вашата!
— О, дори къде повече. Та нали плитката ви го доказва. Как се казва плитка на китайски?
— Сигурно плитконг или плиткенг.
— Не. Този път сте погрешно осведомен.
— Че как тогава?
— Пен-тзе и се превежда „син на мозъка“. Китайците изхождат от гледището, че на здрава глава израства и здрава, значи порядъчно дълга плитка. От това следва, че една дълга плитка е сигурен белег за добър мозък, за умен мъж. Ето защо те се присмиват на късите ни коси и ни смятат за будали. Колкото по-високопоставен е китаецът, толкова по-дълга и дебела е неговата плитка — дали природно или изкуствено, отделен въпрос. И тъй като вие притежавате една такава величествена плитка, а аз за съжаление нямам никаква, то трябва духовно неимоверно да ме превъзхождате.
— И то сигурно е много вярно. Чакайте, трябва веднага да си запиша плитката. Значи „пен-дзе“?
— Не, защото „дзе“ означава „четири“.
— Следователно „пен-се“?
— Също не, защото „се“ има значение на академична степен, докторат.
— Да не би „пен-зе“?
— Нищо подобно, тъй като „зе“ има смисъл на любов, цвят, фигура, живопис. Трябва да поставите едно твърдо „т“ пред „з“-то.
— Което ще рече „пен-тсе“?
— Невъзможно, „тсе“ означава именно: себе си, лично, самобитност, вътрешен мир, еднаквост и сравняване.
Търнърстик взе ветрилото в лявата ръка и дигна десницата с молива за писане, но не записа нищо, а възкликна с измъчена физиономия:
— Я престанете, словесен жонгльоре! Така ми забуча в ушите, сякаш имам в главата си Ниагарския водопад!
— Да, драги мой, трябва ясно и точно да разграничавате двете съгласни. В китайския има голяма разлика между „зе“, „се“, „сце“, „тце“, „дзе“, и „дце“.
— Пет пари не давам за вашата разлика! Защо ми поднасяте само голи думи без нито едно от моите окончания? След като би било правилно „пенг-тзенг“, за какво да казвам тогава „пен-тзе“? Хич няма и да си записвам тая злополучна плитка. Ето ви обратно огризката от молив. Не ми е притрябвал вашият китайски по налъми. Моят все пак има повече жизненост и сила. Панг, пенг, пинг, понг и пунг — това е, което ни трябва; звучи като камбанен звън! Какво бихте казал, минхер ван Ардапеленбош, ако някой поиска от вас да разграничите седем-осем „дзе“-та и „тзе“-та?
— Ще му кажа: „Вие сте един нещастен речен кон“! — отговори дебеланкото, като си пое така дълбоко и страхливо дъх, сякаш му бе поставено искането да скланя ужасните „пен-тзе“.
Петте необикновени персони бяха привлекли с по-продължителния си престой тук голям брой любопитни. Въпреки това горе на палубата на джонката не се показваше никой. Нашият капитан сгъна ветрилото и се заизкачва по стълбата. Зад него следваха Рихард Щайн, ваксаджията, дебелият и накрая Метусалем. Този порядък леко притесняваше дебелия холандец. Тъй като Готфрид носеше главата на хуках, а в устата на Метусалем бе мундщукът, то шлаухът се проточваше край минхер ван Ардапеленбош и затрудняваше изкачването му, толкова повече че стълбата бе твърде тясна за неговата пълна фигура. На четвъртото или петото стъпало той спря, та да затвори поне исполинския чадър, който му бе станал много неудобен, но се заплете в дългия шлаух на наргилето. Чадърът се изплъзна от ръката му. За да го улови, той направи едно рязко движение, изгуби опора и се хлъзна от стъпалото.
— Готфрид, дръж здраво лулата! — извика Метусалем, като пусна мундщука й да отпътува.
Дебелият се срина върху него, и то с такава сила, че Синьочервеният не съумя нито него, нито себе си да задържи. Двамата затрещяха по стълбата и се сгромолясаха на земята.
Метусалем се съвзе мигновено, дебелият обаче остана да лежи, навирил ръце и крака, и като разпери десетте си пръста закрещя:
— Mijn God, mijn hemel, o mijn rug en mijn neus! Daar lig ik als een walvis in de fontein! Ik ben dood. Goede nacht, gij boze wereld! (Боже мой, Небеса, о, гърба ми и носа ми! Лежа тук кат’ някой кит в шадраван! Аз съм мъртъв. Сбогом, лош свят!)
Готфрид бе държал здраво лулата, така че не беше му се отскубнала. Сега той слезе да почисти замърсения костюм на господаря си с носната кърпичка. Докато го вършеше, попита:
— Как е всъщност партер на холандски?
— Gelijkvloers — отговори Синьочервеният.
— А сламеник?
— Strozak.
— Благодаря!
