После се обърна към холандеца, който все още беше с навирени крайници и затворени очи, и му извика:
— Минхер, да не са каните да останете да лежите тук на gelijvloers кат’ няк’ав Strozak? Я са надигнете в ’сичкото си великолепие!
— Ik kan met! (He мога!) — отвърна с жалобен тон подканеният.
— Защо?
— Аз съм мъртъв, съвсем безжизнен. Починах начаса. Аз съм един нещастен речен кон. Трябва да се сбогуваме!
— К’во, толкоз ли сте безжизнен, та искате да са сбогувате? — ухили се ваксаджията. — Който пада така меко кат’ вас, нивгаж няма да се разтърси до смърт. Но ако са унасяте ’се пак за оня свят, то имам аз мойта тръба на Последния съд, с която ша ва издухам на семейната гробница. Ша имате ли добрината да станете?
— Не! Не мога!
— Тогаз ша ва подпомогна!
Той приближи обоя до ухото му и го наду. Разнесе се такъв ужасен, протяжен фалшив звук, че холандецът мигом се изправи в седнало положение и запуши уши с длани.
— Тва помогна! Нали? — изхихика се Готфрид. — По-нататък! Още еднъж!
Но независимо че вторият тон бе по-ужасяващ от първия, дебелият остана седнал. Той беше направил жаловита физиономия и държеше ръцете си на ушите, без да помръдне.
— Не ще ли да действа? — попита Готфрид отзивчиво. — Ставайте, манхер! Ша тръгваме вече!
— Остави го! — викна Метусалем, който междувременно се бе качил по стълбата с нюфаундлендера. — На всеки мъртвец трябва да му се предоставя неговия покой. Лека да му е пръстта! Но ние имаме повече неща за вършене. Тук горе на палубата ухае направо възхитително. Мисля, че на борда се провежда изискан тържествен обяд. Мирише ми на рамстек със задушени картофи; ухае и на салата от целина. Изглежда хората са вече на второто блюдо. Хайде качвай се бързо, Готфрид! Китайска трапеза, това в никой случай не бива да го пропуснем!
— Печено говеждо? — провикна се дебелият, като сне ръце от ушите. — Салата от целина? Обяд на китайски кораб? Аз трябва също да ям. Идвам и аз на кораба!
Онова, което Готфрид не бе съумял да извърши с обоя, Метусалем постигна със съобщението си. На един римстек дебелият не можеше да устои. Той скочи от земята, намести изхлузената раница отново върху двете цеви, сграбчи семейния чадър и се закатери по стълбата с подвижност, на каквато преди туй никой не беше го считал за способен. Готфрид се качи ухилен след него и побърза да подаде шлауха на Метусалем.
Засега все още не се виждаше никой от корабните обитатели. Също така не се долавяше никакво ухание от печено, което принуди дебелия да възкликне разочаровано:
— Ik ben geschrokken! Hier wordt niets gekookt. (Шокиран съм! Тук нищо не се готви.)
Той задържа носа си по всички направления на розата на ветровете и като не усети и следа от аромат на печено, тропна ядно чадъра си и извика:
— Ik houd met van zulik een gedrag; ik loop waarachtic naar mijn herberg! (Това не го считам за обноски; отивам си наистина в моя хотел!) — Той понечи да се обърне към стълбата, ала му се предложи една интересна гледка, която го възпря. Внезапно наистина замириса на печено месо и шегата на Синьочервения се превърна в реалност. В опорната стена на кърмовата палуба се отвори една рогозена врата и навън излязоха четирима китайци, които носеха маса. Върху нея се виждаха няколко порцеланови съда с различна форма, а в тях — печено месо, сладкиши, вино и благоуханни цветя.
— Ето че и обядът пристигна! — възкликна дебелият с озарено от радост лице.
— Наистина така изглежда! — кимна Готфрид фон Буйон. — Да не би да са забелязали пристигането ни и желаят да го отпразнуват с една тържествена дружеска закуска? Такъв дипломатически ход при тия синове на Средната империя не търси!
— Да изчакаме! — засмя се Метусалем. — Тези деликатеси сигурно не са за нас.
— Тогава завинаги няма да искам и да зная за тез’ деца на плитката.
Оказа се, че Метусалем е прав, защото четиримата китайци направиха много учудени физиономии, като съгледаха чужденците. Те отнесоха масата между гот и бизанмачтата, наместиха я там и незабавно се отдалечиха — вероятно за да съобщят за присъствието на европейците.
Веднага след това от същата врата излязоха двама мъже и тръгнаха насам с бавни, изпълнени с достойнство крачки. Двамата бяха дълги и мършави. Носеха обичайното китайско облекло, без отличителните знаци на някакъв литературен или военен ранг, и имаха на остриганите си околовръст глави ликови шапки с широка периферия. Само косата на темето не беше отстранена — тя висеше изпод шапката под формата на плитка.
Когато приближиха, единият спря на крачка зад другия. Последният се поклони дълбоко и каза с вежлива усмивка на доста добър английски:
— Благородните господа оказват чест на моя мръсен кораб с бляскавото си присъствие. На какво щастливо обстоятелство дължи тази светлейша чест вашият недостоен слуга?
Дори в общуването с равностойни учтивостта повелява на китаеца да говори за себе си презрително, а към другия с възвишени изрази.
Метусалем се поклони също така дълбоко и вече отваряше уста да отговори, когато Търнърстик пристъпи бързо напред и извика:
