Това не прозвуча особено оптимистично, но Пърси постави пръстена на кожения си гердан до табелката за пробацио и мънистата си.
— Пожелай ми късмет.
— Бори се добре, Пърси Джаксън — каза Рейна. — И… благодаря.
Той разбра, че аудиенцията е приключила. Рейна едвам поддържаше образа на самоуверения командир. Имаше нужда да остане сама.
На вратата на принципията обаче Пърси не се сдържа и се обърна.
— Как точно унищожихме хотела?
Металните хрътки изръмжаха. Рейна щракна с пръсти, за да ги укроти.
— Унищожихте силата на господарката ни — каза тя. — Освободихте затворниците, които отмъстиха на всички нас, жителите на острова. Сестра ми и аз… оцеляхме. Беше трудно. Но в крайна сметка е по-добре, че напуснахме онова място.
— Все пак съжалявам — каза Пърси, — ако съм те наранил. Съжалявам.
Рейна се загледа в него, все едно се мъчеше да си преведе думите му.
— Извиняваш се? И това не е постъпка на римлянин, Пърси Джаксън. Но ще те направи интересен претор. Помисли си за предложението ми.
Настроението по обяд бе като на погребение. Всички се хранеха тихо, хората шепнеха, докато говорят. Никой не изглеждаше особено щастлив. Останалите лагерници продължаваха да гледат към Пърси, все едно той вече е починал.
Рейна произнесе кратка реч, с която им пожела късмет. Октавиан разпори поредното нещастно плюшено мече и предрече страхотии и ужасии, но и спасение от неочакван герой (чието име започваше с „О“ и завършваше на „ктавиан“). След това останалите лагерници тръгнаха към следобедните си занимания — уроци по латински, гладиаторски битки, пейнтбол с духове, трениране на орлите и още няколко дейности, всяка от които звучеше по-привлекателно от самоубийствената мисия. Пърси последва Хейзъл и Франк към казармите, за да опакова нещата си. Той нямаше много багаж. Беше изчистил раницата си от пътуването на юг и бе задържал повечето провизии от търговския център. Имаше чисти дънки и още една червена риза от лагера, а също така малко нектар, амброзия, закуски, малко пари за света на смъртните и някои неща от лагера. На обяд Рейна му бе връчила свитък с негово представяне от претора и сената на лагера. Предполагаше се, че всички ветерани легионери, които срещнат по пътя, ще им помогнат, ако видят писмото. Носеше, разбира се, и своя кожен гердан с мънистата, сребърния пръстен, табелката пробацио и Въртоп, който бе в джоба му. Сгъна скъсаната си оранжева тениска и я остави на кревата си.
— Ще се върна — обеща той. Почувства се глупаво, задето говори на някаква си дреха, но в действителност си мислеше за Анабет и за предишния си живот. — Не си отивам завинаги. Но трябва да помогна на тези хора. Те ме приеха като свой. Заслужават да живеят.
За щастие тениската не отговори.
Един от съквартирантите им, Боби, ги заведе до границата на долината върху гърба на Ханибал. От височината на хълмовете Пърси можеше да види всичко надолу. Малък Тибър се виеше по златни пасбища, в които еднорози хрупаха трева. Храмовете и форумите на новия Рим блестяха на слънчевата светлина. На Полята на Марс инженерите работеха здраво, сривайки останките от построената на предишния ден крепост и нагласяйки барикадите за играта на дедбол.
Един нормален ден в лагер „Юпитер“… само дето на северния хоризонт облаците се сгъстяваха. Сенките се спускаха по хълмовете и Пърси си представи как лицето на Гея приближава все повече и повече.
„Искам да работим заедно за бъдещето — бе му казала Рейна. — Искам да спася този лагер.“ Гледайки към долината надолу, Пърси я разбра. Макар да бе нов в лагера, той изпита силен порив да защити това място. То бе убежище, в което героите можеха да живеят в безопасност. Той искаше да е част от бъдещето му. Може би не по начина, по който си представяше Рейна, но ако можеше да сподели това място с Анабет…
Слязоха от слона. Боби им пожела лек път, а Ханибал ги прегърна с хобота си. След това слонското такси се обърна обратно към долината.
Пърси въздъхна. Той се обърна към Хейзъл и Франк и се опита да измисли нещо, с което да ги ободри. Преди да успее да направи това обаче, отнякъде долетя познат глас:
— Документите, моля! — В подножието на хълма изникна статуя на Терминус. Мраморното лице на бога бе, както се очакваше, намръщено.
— Хайде де! Идвайте!
— Пак ли ти? — попита Пърси. — Мислех, че охраняваш града.
Терминус изпухтя.
— И аз се радвам да те видя, гений. Обикновено охранявам града, да, но за международни пътувания предлагам допълнителна защита по границите на лагера. Наистина трябваше да сте тук два часа преди заминаването си, да ти кажа, но това е положението. Ела сега да те претърся.
— Но ти нямаш… — Пърси се спря навреме — ъъ, добре — и застана до безръката статуя.
Терминус го претърси старателно… и ментално.
— Очевидно си чист! — реши накрая той. — Имаш ли да декларираш нещо незаконно?
— Да — заяви Пърси, — декларирам, че всичко това е глупаво.
— Ха! Пърси Джаксън, син на Нептун от петата кохорта, под пробацио, свободен си да тръгваш. Хейзъл Левеск, дъщеря на Плутон, свободна. Някаква чужда валута или скъпоценни метали, хм, за деклариране?
