Пронизващите зелени очи на Пърси бяха неразгадаеми. Тя не можеше да прецени дали той е разтревожен или ядосан.
— И къде точно те намери Нико? — попита той.
Хейзъл усети езика си като вълна. Не искаше да разказва за миналото си, за да не попадне отново в него, но те трябваше да знаят истината. Ако провалеше мисията им, заспивайки тогава, когато най-много се нуждаят от нея… Не можеше да понесе тази идея.
— Ще обясня — обеща тя, след което започна да рови из раницата си. Оказа се, че като последна глупачка е забравила да си вземе вода. — Някой има ли нещо за пиене?
— Аха. — Пърси прокле на старогръцки. — Но понеже съм гений, съм си оставил нещата в лодката.
На Хейзъл не й беше удобно да ги моли да се грижат за нея, но се бе събудила изтощена и жадна, сякаш последните няколко часа бе живяла едновременно в миналото и настоящето. Тя нарами раницата и меча си.
— Не се притеснявайте. Мога да ходя.
— Не си го и помисляй — каза Франк, — не и докато не хапнеш и пийнеш нещо. Ей сега ще донеса провизиите.
— Аз ще ида — каза Пърси, забелязал ръката на Франк върху тази на Хейзъл. След това огледа хоризонта, сякаш надушваше някаква неприятност, но не се виждаше нищо освен фарът и високите треви.
— Вие стойте тук. Аз се връщам след минутка.
— Сигурен ли си? — попита немощно Хейзъл. — Не искам да те разкарвам.
— Споко — отговори Пърси. — Франк, дръж очите си на четири. Има нещо в това място, което… не знам.
— Ще я пазя — кимна Франк.
Пърси тръгна.
Когато останаха сами, Франк се усети, че още държи ръката на Хейзъл, затова се изкашля и я пусна.
— Аз, ъъ… мисля, че разбирам припадъците ти — каза той. — И се досещам откъде си.
Сърцето й бясно затупка.
— Така ли?
— Изглеждаш различна от другите деца, които съм виждал. — Той премигна, след което продължи: — Не, че… просто различна. Начинът, по който говориш, нещата, които те изненадват — песните, телевизионните предавания, жаргонът на хлапетата. Говориш така, сякаш си живяла много отдавна. Ти си родена в друго време, нали? Дошла си от Подземното царство.
Хейзъл щеше да се разплаче. Не защото бе тъжна, но защото бе облекчена да чуе как някой изговаря истината на глас. Франк не изглеждаше отвратен, нито уплашен. Не я гледаше все едно е призрак или някакво противно зомби.
— Франк, аз…
— Ще се оправим — обеща той, — нали сега си жива. Ще те опазим такава.
Тревата зад тях прошумоля. Очите на Хейзъл се насълзиха… но не от студения вятър.
— Не заслужавам да имам приятел като теб — каза тя, — не знаеш каква съм… какво съм направила.
— Я стига — скара й се Франк, — ти си страхотна! Освен това не си единствената, която има тайни.
Хейзъл го погледна.
— Така ли?
Франк понечи да каже нещо, след което се напрегна.
— Какво? — попита Хейзъл.
— Вятърът спря.
Тя се огледа наоколо и видя, че той е прав. Въздухът бе напълно неподвижен.
— И? — попита тя.
Франк преглътна.
— Защо тогава тревата продължава да се движи?
С ъгълчето на окото си Хейзъл видя как тъмни фигури бягат през полето.
— Хейзъл! — Франк се опита да сграбчи ръцете й, но беше късно.
Нещо го събори. След това сила, подобна на ураган от трева, се уви около Хейзъл и я отнесе в полето.
Хейзъл беше нещо като спец по паранормалното. Виждала бе майка си обсебена от първична земна богиня, беше създала гигант от злато, бе унищожила цял остров, беше умряла и се бе върнала от отвъдното.
Но да бъде отвлечена от трева бе нещо ново дори за нея.
Чувстваше се като заклещена във фуния от растения. Беше чувала как съвременните певци скачат в тълпата и биват носени на ръце от хиляди хора. Допусна, че усещането е подобно — само дето тя се движеше хиляда пъти по-бързо и много се съмняваше тревата да я обожава.
Не можеше да седне. Не можеше да докосне земята. Мечът все още бе увит в спалния чувал на гърба й, но тя не можеше да го достигне. Растенията й пречеха да се опомни, подхвърляха я насам-натам, порязваха я. Едвам виждаше звездите от зелено-жълто-черната бъркотия от треволяци пред очите си.
Виковете на Франк заглъхнаха в далечината.
Беше й трудно да мисли ясно, но Хейзъл осъзна едно нещо — че се движи бързо. Накъдето и да я водеха, скоро щеше да е твърде далеч и приятелите й нямаше да могат да я намерят.
Тя затвори очи и се постара да игнорира подхвърлянето и подмятането. Сетне изпрати мислите си към земята под себе си. Злато, сребро — щеше да е доволна от всичко, стига то да смутеше нападателите й.
Не усети нищо. Под нея нямаше никакви богатства.
Тъкмо беше започнала да се отчайва, когато усети огромно студено петно под себе си. Вкопчи в него цялото си съзнание, пускайки ментална котва. Внезапно земята се разтърси. Растенията я пуснаха и тя се изстреля нагоре като заряд на катапулт.
За миг останала в безтегловност, тя отвори очи и завъртя тяло във въздуха. Земята бе на около шест метра под нея.
След това започна да пада. Спомни си бойното обучение. Беше се упражнявала за това, падайки от огромни орли. Сви се на кълбо, омекоти падането, като се завъртя, и се изправи.
