— И го държат окован в Аляска — каза Хейзъл. — Къде, по-точно, казахте?
Ръжко понечи да отговори, но Пшеничко полетя към него и го събори. Карпоите се сбиха помежду си, разпадайки се в облаци зърна. Хейзъл се изкуши да избяга в суматохата, но тогава Пшеничко отново се изправи, хванал Ръжко.
— Стига! — извика той на останалите. — Не разрешаваме многозърнени битки!
Карпоите отново придобиха своя вид на хищни дебели ангелчета.
Пшеничко избута Ръжко настрана.
— Много си ми умничка — каза той на Хейзъл. — Опита се да ни подмамиш, за да издадем тайните си. Но ти никога не ще намериш леговището на Алкионей!
— Вече знам къде е — каза тя с мнимо самочувствие. — На остров в Залива на Въскресението.
— Ха! — излая Пшеничко. — Това място потъна под вълните много отдавна. Би трябвало да го помниш, защото Гея определено си го спомня! Понеже ти прецака плана й, тя трябваше отново да заспи. Десетилетия и десетилетия! Но Алкионей се надигна в тъмните времена!
— Осемдесетте години! — съгласи се Ечемичко. — Ужасни, ужасни времена!
— Дааа — съгласи се Пшеничко, — а нашата господарка още спи! Алкионей бе принуден да чака, да планира. Чак сега Гея се размърда. Но тя те помни, помни те и нейният син!
Сорго се изхили злобно.
— Никога не ще намериш затвора на Танатос! Цяла Аляска е дом на гиганта! Може да държи Смъртта където си иска! Ще трябва да търсите години наред, за да го намерите, а на тъпия ви лагер му остават броени дни. По-добре се предай и ще ти дадем много зърно.
Мечът натежа в ръката на Хейзъл. Тя се боеше от завръщането си в Аляска, но поне бе имала идея къде да търси Танатос. Беше предположила, че островът, на който бе умряла, не е бил унищожен напълно или се е издигнал отново с пробуждането на Алкионей. Надявала се бе, че базата на врага отново ще е там. Но ако островът наистина бе потънал, нямаше представа къде да търси гиганта. Аляска беше огромна. Можеха да я обикалят с години и никога да не го намерят.
— Дааа! — каза Пшеничко, доловил отчаянието й. — Предай се!
Хейзъл стисна своята спата.
— Никога! — тя извиси глас, надявайки се приятелите й да я чуят. — Ако трябва да ви унищожа всичките, ще го направя. Аз съм дъщерята на Плутон!
Но карпоите приближаваха. Те сграбчиха скалата, съскайки, все едно тя ги изгаря, но започнаха да се катерят по нея.
— Сега ще умреш — обеща й Пшеничко, оголвайки зъбите си, — ще изпиташ гнева на зърното!
И тогава се чу съскащ звук. Усмивката на Пшеничко замръзна. Той погледна към златната стрела, забила се в гърдите му.
Сетне се разпадна на парчета зрънчо.
За миг Хейзъл бе точно толкова изненадана, колкото и карпоите. След това Франк и Пърси изскочиха на полето и започнаха да изтребват зловещите зърнени човечета. Франк прониза със стрела Ечемичко, който се разпадна на семенца. Пърси прокара Въртоп през Ръжко и се хвърли срещу Просотко и Овесчо. Хейзъл скочи от скалата и се присъедини към битката.
След няколко минути от карпоите бяха останали само семенца и разнообразни зърнени закуски. Пшеничко започна да се съживява, но тогава Пърси извади запалка и щракна с нея.
— Пробвай се — предупреди той — и ще подпаля цялото поле. Стой си мъртъв. Стой далеч от нас или тревата ще си го получи.
Франк направи гримаса, все едно огънят го ужасява. Хейзъл не разбираше защо, но все пак извика на зърнените купчини.
— Ще го направи! Той е луд!
Останките на карпоите се пръснаха с вятъра. Франк се покатери на скалата и ги изпрати с поглед.
Пърси угаси запалката и се ухили на Хейзъл.
— Добре, че се развика. Иначе нямаше да те намерим. Как ги удържа толкова дълго?
— Благодарение на шистата — посочи тя скалата.
— Моля?
— Хора — извика Франк от върха на скалата, — трябва да видите това!
Пърси и Хейзъл се покатериха до него. Хейзъл си пое рязко въздух, като видя какво има пред тях.
— Пърси, угаси светлината. Махни меча си!
Той докосна върха му и Въртоп отново се превърна в химикалка.
Под тях маршируваше цяла армия.
Полето се спускаше в плитка клисура, където селският път се разделяше на север и на юг. От другата му страна тревисти хълмове се простираха, докъдето поглед стигаше. Нямаше никакви следи от цивилизация, с изключение на малко магазинче в подножието на най-близкия хълм.
Цялата клисура гъмжеше от чудовища — колона подир колона маршируваше на юг. Бяха толкова много и толкова близо, че Хейзъл се изуми от това, че не бяха чули виковете й.
Тя, Франк и Пърси се приведоха на върха на скалата и загледаха невярващо как няколко огромни космати хуманоида преминават наблизо. Бяха облечени в кожи и останки от доспехи. Приличаха на пещерни хора, но имаха по шест ръце — по три от всяка страна. Сякаш бяха произлезли от насекоми.
—
— И преди ли си се изправяла срещу тях? — попита Пърси.
