Синът на Нептун полностью

Разви спалния чувал и извади меча си. На няколко метра вляво от нея, насред полята, имаше скала с размерите на гараж. Хейзъл осъзна, че това е нейната котва. Тя я беше накарала да се появи.

Тревата се развълнува. Гневни гласове засъскаха невярващо към огромния камък, който ги бе забавил. Преди да се прегрупират, Хейзъл хукна към скалата и се покатери на върха й.

Тревата се размърда около нея като пипалата на гигантска анемония. Хейзъл почувства колко ядосани са похитителите й.

— Не може да растете върху камък, нали? — извика тя. — Марш оттук, семена нахални! Оставете ме на мира.

— Шиста — каза някой ядосано от тревата.

Хейзъл повдигна вежди.

— Моля?

— Шиста! Голяма шиста!

Една монахиня от академията „Света Агнес“ веднъж бе измила със сапун устата на Хейзъл, задето бе казала нещо много подобно17, но сега не знаеше как трябва да реагира. Тогава — навсякъде около каменния остров — похитителите й се материализираха от тревата. На пръв поглед приличаха на купидончета — група дебели малки ангелчета. Но когато приближиха, Хейзъл видя, че в тях няма нищо ангелско.

Бяха с размерите на бебета и закръглени също като тях, но кожата им бе зеленикава, като че ли във вените им течеше хлорофил. Имаха сухи, чупливи криле, сякаш направени от царевични люспи, а косите им бяха бели и отново царевични на вид. Лицата им бяха изпити и направени от зърна, а очите им бяха зелени. От устите им се подаваха остри кучешки зъби.

Най-голямото от човечетата пристъпи напред. То имаше жълта препаска и остра коса като стръкове пшеница. Изсъска към Хейзъл и се заклатушка напред-назад, толкова бързо, че тя се уплаши да не му падне препаската.

— Мразя шисти! — оплака се създанието. — Пшеница не расте!

— И сорго18 не расте! — обади се друго.

— Ечемик! — извика третото. — Ечемик също не расте! Мрази шисти!

Коленете на Хейзъл потрепериха. Малките същества сигурно щяха да са смешни, ако не я бяха обкръжили и не я гледаха със заострените си зъби и гладни зелени очички.

Приличаха на купидончета пирани.

— Имате предвид скалата? — успя да попита тя. — Нарича се шиста?

— Да, зеленият камък. Шистата! — извика първото същество. — Гадна скала!

Хейзъл започна да разбира как го е призовала.

— Значи е скъпоценен камък. Нали?

— Пфф! — обади се човечето с жълта препаска. — Тъпите човеци правят бижута от него! Дали е ценен? Може би. Но не колкото пшеницата.

— Или ръжта!

— Или ечемика!

Останалите се включиха в спора, споменавайки различни типове зърнени култури. Наобиколиха скалата, без да се опитват да се покатерят по нея. Още не. Но ако я нападнеха едновременно, нямаше да може да ги удържи.

— Вие сте слуги на Гея — предположи тя, колкото да удължи разговора. Може би Пърси и Франк не бяха далеч. Може би щяха да успеят да я намерят, издигната високо над полята. Съжали, че мечът й — за разлика от този на Пърси — не блестеше.

Човечето с жълта препаска изсъска:

— Ние сме карпои, духовете на зърното. Деца на Майката Земя, да! Помагаме й, откак се помним! Преди тъпите хора да ни култивират, бяхме диви. И отново ще бъдем! Пшеницата ще погуби всичко!

— Не, ръжта ще владее!

— Ечемикът над всички!

Другите се присъединиха, но всеки знаеше неговото си.

— Да. — Хейзъл с мъка преглътна погнусата си. — Значи ти, с жълтите… ъъъ… гащета, си Пшеничко.

— Мхм — кимна Пшеничко, — слез от шистата, момиче. Ще те заведем при армията на господарката. Ще ни се отплатят богато. А после ще те убият бавно!

— Звучи изкусително — отговори Хейзъл, — но не, благодаря.

— Ще ти дам пшеница — предложи Пшеничко, сякаш това бе добра сделка за живота й. — Толкова много пшеница!

Хейзъл се опита да премигне. Колко надалеч я бяха отвели? Колко време щеше да отнеме на приятелите й да я намерят? Карпоите ставаха все по-нахални, приближаваха скалата в групички от по двама или трима, драскаха по камъка, за да проверят дали той ще ги нарани.

— Преди да сляза — повиши глас тя, надявайки се да се чуе из цялото поле — може ли да ми обясните нещо. Вие сте духове на зърното, нали? Защо тогава не сте на страната на боговете? Не е ли Церера богиня на Земеделието?

— Зло име! — зави Ечемичко.

— Култивира ни! — оплака се Ръжко. — Кара ни да растем в редички! Позволява на хората да ни жънат! Пфу! Когато Гея отново стане господарка на света, ще растем диви и щастливи, да!

— Ясно — кимна Хейзъл. — Значи тази армия, в която ме водите в замяна на пшеница…

— Може и ечемик — предложи щедро Ечемичко.

— Супер — съгласи се Хейзъл, — та къде, казвате, е тази армия?

— Отвъд могилата! — плесна с ръце Ръжко. — Майката Земя ни каза: „Намерете дъщерята на Плутон, която е отново жива. Не я убивайте, а само ми я доведете, за да я измъчвам лично.“ Гигантът Полибот ще ни възнагради щедро в замяна на живота ти. След това ще продължи на юг и ще унищожи римляните. Ние не можем да бъдем убити, не. Но ти можеш, да.

— Всичко това е прекрасно — опита се да звучи въодушевено Хейзъл. Не бе лесно, предвид това, че Гея й бе замислила специално отмъщение.

— Вие не можете да бъдете убити, защото Алкионей е пленил Смъртта, нали?

— Точно! — доволно каза Ечемичко.