Най-накрая, точно когато стигнаха до Ванкувър, колелата на колесницата започнаха да пушат.
— Хейзъл! — извика Франк. — Колесницата се чупи!
Тя го чу и дръпна юздите. Конят не бе особено доволен от това, но слезе под скоростта на звука, докато профучаваха по градските улици. Преминаха моста, водещ към северен Ванкувър, и колесницата започна да трака страховито. Най-накрая Арион спря на върха на един горист хълм и доволно изпръхтя, сякаш за да каже: „Така се бяга, глупаци!“.
Пушещата колесница се разпадна и Пърси, Франк и Ела се озоваха на влажната, покрита с мъх, земя.
Франк се изправи на крака и замига, мъчейки се да прогони жълтите петна пред очите си. Пърси изпъшка, но се зае да освобождава Арион от хамута на счупената колесница. Ела запърха в кръг, удряйки се в околните дървета и мърморейки под нос:
— Дърво. И пак дърво. Ето още едно.
Само Хейзъл не бе пострадала от ездата. Тя слезе от коня, усмихната до уши.
— Това беше супер!
— Аха — преглътна Франк с мъка, — много яко.
Арион изцвили.
— Казва, че е гладен — преведе Пърси. — И нищо чудно. Сигурно е изгорил около шест милиона калории.
Хейзъл погледна към земята и се намръщи.
— Не усещам злато наоколо, но… не се тревожи, Арион. Ще намеря. Междувременно защо не идеш на паша. Ще се срещнем…
Конят хукна нанякъде и след него се вдигна пара.
— Дали ще се върне? — ококори се Хейзъл.
— Не зная — отговори Пърси. — Той е малко… горд.
На Франк не му се искаше конят да се връща скоро. Не го каза на глас, разбира се. Беше му ясно, че Хейзъл е притеснена от възможността да изгуби новия си приятел. Но Арион го плашеше. Нещо повече — Франк бе сигурен, че конят знае това.
Хейзъл и Пърси започнаха да вадят припасите си от разрушената колесница. Имаше няколко кутии с различни продукти от „Амазон“. Ела изкудкудяка от радост, когато видя колет с книги. Взе едно копие от „Птиците на Северна Америка“, отлетя до най-близкия клон и започна да прелиства страниците толкова бързо, че Франк не знаеше дали чете, или смята да си прави гнездо от книгата.
Той се подпря на едно дърво, опитвайки се да овладее световъртежа си. Още не се бе възстановил напълно от плена при амазонките. Бяха го сритали, обезоръжили и затворили в клетка. А накрая бе наречен „китайско канадче“ от някакъв себичен кон. Това не бе помогнало много на самочувствието му.
Освен това бе ужасен от преживяното с Хейзъл в миналото й. Сега я чувстваше по-близка и знаеше, че е постъпил правилно, отстъпвайки й обгорялото дърво. Беше свалил огромна тежест от плещите си.
Но от друга страна, бе видял как изглежда светът на мъртвите. Почувствал бе какво е да стоиш завинаги на едно място и да не правиш нищо друго, освен да съжаляваш за миналото си. Видял бе златните маски на съдиите в Подземното царство и бе осъзнал, че някой ден, може би много скоро, ще застане пред тях.
Франк винаги се бе надявал, че ще види майка си отново, след като умре. Но за един герой това може би не беше възможно. Хейзъл бе стояла в Асфодел около седемдесет години и никога не бе срещнала майка си. Франк се надяваше, че неговата ще го чака в Елисейските поля, но Хейзъл не бе пратена там. Въпреки че се бе жертвала, за да спре Гея, и бе поела отговорност за действията на майка си, за да не отиде тя в Полята на мъченията.
Какъв шанс тогава имаше Франк? Той никога не бе извършвал нещо толкова храбро.
Изправи рамене и се огледа наоколо, мъчейки се да си вдъхне самоувереност.
На юг, край пристанището на Ванкувър, покрайнините на града блестяха, обагрени в червено от лъчите на залеза. На север горите и хълмовете на парка „Лин Каньон“ се подаваха иззад сградите на северен Ванкувър, преминавайки постепенно в пустош.
Франк бе обикалял години наред този парк. Забеляза извивка на реката, която му изглеждаше позната. Видя изгорял бор, ударен от гръм в близкото сечище.
Позна хълма, на който се намираше.
— Ние сме у дома — каза той, — къщата на баба е ей там.
— Далеч ли е? — попита Хейзъл.
— Минаваме реката и сме там. В момента не се вижда заради дърветата.
— Сериозно? — повдигна вежди Пърси. — Значи ще ходим при баба ти?
— Ами… да. — Франк се изкашля неловко.
— Франк — събра ръце Хейзъл, сякаш се моли, — нали ще можем да останем да преспим? Знам, че бързаме, но трябва да починем. А и Арион ни спести малко време. Може би ще можем да хапнем нещо готвено?
— И да вземем един душ? — добави Пърси. — И да поспим на нормално легло? С чаршафи и завивки?
Франк се опита да си представи лицето на баба си, когато се появеше с двама тежковъоръжени приятели и харпия. Всичко се бе променило след погребението на майка му, когато вълците го бяха отвели на юг. Беше ядосан, че го пъдят.
Сега не можеше да си представи как ще се върне.
Но наистина бе уморен, приятелите му също. Бяха пътували повече от два дни, без да могат да си починат или да поспят. Баба му щеше да им даде провизии. И може би щеше да отговори на някои въпроси, които измъчваха съзнанието му. Като например каква точно е семейната им дарба.
— Ами добре — въздъхна Франк, — хайде да вървим при баба.
