— Е, Сид, той представи собствена оферта — каза Къртън. — Бих го нарекъл мениджърско изкупуване. Или по-скоро — кредитно изкупуване.
— Тая работа не ми харесва. Щом ще променяш базисните правила, си грабвам шапката и изчезвам!
— Доколкото си спомням, не съм ти споменавал колко участници ще има в търга, когато те поканих да участваш. Ти просто си решил, че ще бъдете двама. Е, трима сте. Ако искаш да оттеглиш офертата си или да я промениш, нямаш проблеми.
Проклятие! Променеше ли Стал офертата си заради присъствието на Рикардо, това би означавало скок на цената. С което шансовете ни за успех съвсем изтъняваха. Лорд Къртън можеше да тържествува.
Стал се замисли за момент, дръпна от пурата си и се закашля.
— Не — каза той. — Офертата ни си остава тази, която е в този плик. Няма да дам и цент повече за този боклук.
Къртън само се усмихна учтиво и се обърна към Луиш.
— Ако искам да бъда почтен, трябва да направя и на вас същото предложение. Желаете ли да промените офертата си?
Луиш поклати глава. Той и без това предлагаше свръх възможностите си.
— Добре. И така, сега ще отворя офертите.
Той вдигна един плик. Разпознах емблемата на „Банко Оризонте“.
— Вземам ги както дойде — каза той и разряза плика с един елегантен бронзов нож за хартия. — И така, офертата на „Банко Оризонте“ е… осемдесет милиона лири. — Каза го спокойно, после подаде листа на адвоката до себе си да удостовери числото.
Рикардо опъна от цигарата си. Стал запуфка с пурата си. Аз дъвчех един молив.
Следващият плик беше на „Блумфийлд Уайс“. Не можех да разчета напечатаното върху него, но със сигурност различих познатия шрифт. Къртън го разряза със същия нож.
— Офертата на „Блумфийлд Уайс“ е… — той бързо пробяга с очи по листа… — седемдесет и шест милиона лири.
Да! Стал си бе правил прекалено тънки сметки. Бе направил същите изчисления като Скот-Лидел, бе получил същите числа, след което бе добавил малко отгоре. Е, Луиш бе добавил малко над него.
Хвърлих поглед към Стал. Той продължаваше да дъвче пурата си, без да гледа никого. Опитваше се да се изкара наперен, да ни убеди, че не дава пет пари. Лицето му обаче поаленяваше и челюстите му се стегнаха с такава сила върху пурата, че малко остана да я прегризе. Да, Сидни Стал определено не беше щастлив.
Очите на всички обаче бяха вперени в третия плик. Погледнах Рикардо в момента, в който Къртън вдигна неговия плик. Той седеше във все същата отпусната поза. Венчалната му халка лениво обикаляше пръста му. Обявяването на първите две оферти не бе променило изражението му с нищо. И внезапно проумях, че той е победил. При едно наддаване със запечатани пликове, в което играеше и Рикардо, можеше да има само един победител. Изведнъж ми проблесна защо не ни се беше обаждал по време на целия този процес. За да може да отмери с точност до секунда намесата си в тази борба, така че да грабне „Декер Уорд“ преди ние или „Блумфийлд Уайс“ да имаме време да реагираме.
— Офертата на Рикардо Рос е осемдесет и осем милиона. — Къртън пусна плика на масата.
Рикардо си позволи бегла усмивка.
— Моите поздравления — обърна се към него Къртън. — Приемам офертата ви.
Двамата си стиснаха ръцете.
— Хей, я почакайте! — избухна Стал. — Откъде знаете, че той има парите?
Къртън повдигна вежди към Рикардо. Това беше очакван въпрос, но всеки, който познаваше Рикардо поне малко, знаеше, че поеме ли ангажимент за дадена сума, той ще успее да намери парите. Тръстовете на служителите щяха да бъдат първото място, откъдето щеше да тръгне.
— Утре сутринта сумата ще е в независима сметка, Андрю. Ако не, можеш да анулираш офертата ми.
— Достатъчно — заяви Къртън. — Това е всичко, господа.
Стал кипеше от гняв. Той замърмори бясно на Годфри и замята унищожителни погледи към Къртън и Рикардо. Пламтеше от злоба, докато излизаше от залата — дори не си взе довиждане с никого.
Аз също имах проблеми с овладяването на гнева си. Не можех да повярвам на разигралото се пред очите ми. След всичките проблеми, които си бях създал, за да организирам продажбата на „Декер Уорд“, да видя как Рикардо ни я измъква изпод носа! Сега вече имаше пълен контрол върху „Декер“. А си бях мечтал как ще изгуби работата си! Но той ме бе надхитрил. Беше надхитрил всички ни.
Луиш улови погледа ми, повдигна рамене и каза:
— Да си кажем довиждане с лорд Къртън и си тръгваме.
Лорд Къртън се изпъна като струна, докато протягаше ръката си. Тримата се ръкувахме с него.
— Защо го направихте? Знаете, че Рикардо за малко не ви докара до просешка тояга — попита го спокойно Луиш.
Къртън се сви неудобно, но отговори честно.
— Само преди седмица тази фирма струваше едва десет милиона. Сега цената й е осемдесет и осем. Идва момент, когато човек просто трябва да вземе парите, които му се предлагат, и да бяга. А аз мисля, че моментът е точно такъв.
Тръгнахме си, без да обърнем внимание на новия собственик на „Декер Уорд“.
Серджо дойде да вечеря с нас. Луиш беше разочарован от поражението. Не можех обаче да не отбележа начина, по който гледаше Изабел. Тя беше жива и това беше най-важното.
