— Може и да си прав — повдигна рамене той. — Не знам. Много е тайнствено, нали? — Той направи кратка пауза. — Разбира се, ако открия, че Франсишко по някакъв начин е прал пари от наркотици през „Декер Уорд“ без мое знание, бих бил много загрижен. И със сигурност бих известил съответните институции.
Той допи рязко газираната си вода, изправи се и извади от портфейла си банкнота от десет лири за напитките.
— Трябва да се връщам на работа. Без значение дали ми вярваш, или не, Изабел, но съм много щастлив да те видя жива. И разбира се, да работиш отново за „Декер Уорд“. Винаги си добре дошла отново на работа в офиса.
Изабел стисна ръката му и си позволи една бегла усмивка.
— Не, благодаря. Мисля, че много скоро ще получиш заявлението ми за напускане.
— Това също го разбирам. — Той се наведе и я целуна по двете бузи. — Желая ти щастие. Ник, съжалявам много, че не работиш в „Декер“. Бих искал да си от моята страна.
Не можах да сдържа усмивката си, докато му стисках ръката.
— Наистина трябва да тръгвам — продължи той. — Имаме малка криза. Един от клиентите ни започна да разпродава всичките си акции. Алехо. Сигурно си го спомняш, Ник. Един от хората на Джейми. Боя се, че Джейми се е прибрал у тях в отвратително настроение. В нашия бизнес никой не е застрахован от подобен обрат. Е, това е. Довиждане.
Зашеметен го проследих с поглед, докато излизаше от бара. Внезапно проумях, че Рикардо наистина беше говорил истината.
— Ник? Ник? — като през сън дочух гласа на Изабел.
— О, Изабел, извинявай. Трябва да отскоча до едно място.
— Ник, какво има? Късно е вече.
— Ще се опитам да се върна още тази вечер, стига да мога. Ако не успея, ще се видим утре сутринта. — Целунах я и хукнах.
Таксито до Докенбуш Фарм направо ми одра кожата. Платих на шофьора, поех си дъх и застанах пред входната врата. Беше топла лятна нощ, звездите и луната осветяваха фермата. Два прозореца от първия етаж хвърляха квадрати светлина върху застланата с чакъл алея. Някъде зад мен в тъмното се обади бухал.
„Рикардо е знаел, че е Джейми — помислих си. — Още щом му казах за Франсишко, и е разнищил нещата.“ Защото Алехо беше клиент на Джейми, който уж работеше за някакво потайно богато мексиканско семейство. В действителност обаче Алехо бе работил за Франсишко. Лусиана наистина беше посредник на Франсишко, но с Джейми, не с Рикардо. Била е наясно, че Рикардо в никакъв случай не би правил бизнес с брат й. Сега на Франсишко му се беше дръпнало лайното и чрез Алехо той разпродаваше всичко, което бе придобил от „Декер Тръст“.
И Рикардо ми го бе съобщил, за да ми даде възможност да стигна до Джейми пръв. Бях сигурен, че мога да разчитам на Рикардо да се оправи с Франсишко.
Натиснах звънеца.
Мина доста време, докато вратата се отвори. Джейми бе сменил костюма си с джинси и стара памучна риза. Облегна се на вратата.
— О, ти ли си. Мислех си, че някой може да дойде, но не предполагах, че ще си ти.
Вонеше на уиски. Очите му блестяха, но не бяха съвсем на фокус. Бях го виждал много пъти в такова състояние.
— Мога ли да вляза?
— Разбира се.
Поведе ме през коридора, а оттам във всекидневната. Свиреше музика: познах албума на Леонард Коен — не го бях слушал от завършването на университета. Това беше любимата музика на Джейми за един семестър, но след това я беше забравил.
Той рухна в едно кресло. На масичката до него имаше преполовена бутилка уиски.
— Пийни — каза Джейми.
Взех бутилката и отидох в кухнята за лед. На мивката бяха струпани купища съдове. Кейт я нямаше от десет дни. Къщата се нуждаеше отчаяно от нея.
Когато се върнах в стаята, Джейми ме загледа втренчено. Седнах срещу него. Леонард Коен монотонно се разнасяше из къщата.
— Изабел е свободна — казах.
— Добре ли е?
— Да. Като имаме предвид, че е прекарала два месеца затворена.
— Добре — каза Джейми. — Знаеш, нали?
Кимнах.
Той въздъхна и отпи яка глътка.
— Радвам се, че са се грижили за нея. Казаха ми, че ще бъдат внимателни.
— Под „те“ имаш предвид Франсишко, нали?
— Да — кимна той. — Колко знаеш?
— Знам, че Франсишко е открил в „Декер Тръст“ сметка за пране на пари. Чрез теб. Сметката се е управлявала от Алехо, който се е правел, че работи за някаква богата мексиканска фамилия, която си познавал от времето на работата ти в „Гърни Крохайм“. Правел е голям бизнес с теб. После обаче Мартин Белдекос е започнал да подозира нещо.
Джейми изсумтя.
— Шибан педал! Ако беше като хората, нямаше да имаме никакъв проблем. Но не и той. Винаги всичко да разрови. Ако беше открил и най-малката следа, веднага щеше да хукне в полицията. Нямаше да имаме никакъв шанс да хванем Рикардо или Едуардо да потулят нещата.
— А той откри ли нещо?
— Беше на косъм. След Каракас искаше да посети Алехо в Маями.
— И ти нареди да го убият.
Джейми прехапа устни.
— Не исках да го убиваме. Но Франсишко настоя. Не исках да го прави.
— А аз? Какво ще кажеш за мен? И мен ли искаше да убият?
