Нямах къде да отида и Луиш настоя да ми плати престоя в хотела още два дни, като ми осигури време да си потърся квартира. Не се оплаквах. Знаех, че имам за какво да се тревожа и какво да планирам, но с Изабел до мен не ми се мислеше за нищо друго, исках само да я чувствам до себе си.
На връщане в хотела заварихме бележка, че някой ни чака в американския бар.
Беше Рикардо. Седеше в ъгъла на бара и галеше чаша газирана вода. Вписваше се добре в околната среда с безупречния си костюм, ризата с монограм, копринената вратовръзка и външния вид на богат латиноамериканец.
Двамата с Изабел спряхме като вкопани.
— Какво иска този? — попита тя.
— Не знам. Ела да разберем.
Рикардо се изправи, но не протегна ръка. Не изпитвах някакво желание да се ръкувам с него, а погледът на Изабел беше леден.
— Радвам се да ви видя — каза той.
— Не знаехме, че си ти — отвърна Изабел.
— Така ли? — попита той, сякаш това беше неприятен пропуск от страна на някой друг. — Все пак бих се радвал, ако ми отделите няколко минути. Иска ми се да продължа разговора, който имахме с Ник преди две седмици.
Добър начин да привлече вниманието ми.
— Добре — казах и седнах. Изабел ме последва. Рикардо махна на сервитьора и поръча бира за мен и чаша бяло вино за Изабел. Чакахме го да започне.
— Много се радвам, че всичко с теб е свършило благополучно, Изабел — започна той. — Сигурно е било жестоко изпитание. Бих искал да знаеш, че нямам нищо общо с отвличането ти.
Той направи кратка пауза и ни огледа с ясните си сини очи. Приведен леко напред, с ръце положени върху масата, с красиво и открито лице, той изглеждаше така, сякаш казваше истината. Двамата с Изабел обаче само го гледахме мълчаливо. Само това не стигаше, за да му хванем вяра.
Рикардо остави паузата да продължи прекалено дълго.
— Знам, че не ми вярвате, и едва ли трябва да съм изненадан. Моля ви само да ме изслушате. Мисля, че можем да си помогнем взаимно.
Продължавахме да мълчим.
— Ти ми каза много неща, които не ми бяха известни, Ник. Че Изабел е още жива и че похитителите й са настоявали поглъщането да бъде отменено.
— Не ми се стори изненадан тогава — отбелязах.
— Просто не знаех как да реагирам — отвърна той. Гледаше ме в очите. — Не знаех дали ми казваш истината. Беше възможно да ми оказваш натиск, за да се предадем на „Блумфийлд Уайс“. Но когато спомена името на Едуардо, ми мина през ума, че може и да имаш някакво право. Беше възможно да е правил нещо без мое знание. Нямаше да му е за пръв път.
— И така ли се оказа?
— Не. Разговарях с него и той отрече.
— Има си хас да потвърди!
— Ник, аз познавам брат си. Усещам, когато крие нещо от мен, дори да не знам точно какво е. Повярвай ми, той няма връзка със станалото.
— Но нае няколко горили да ме пребият и да съсипят апартамента ми, нали?
Рикардо само вдигна рамене.
— Съжалявам. Понякога прекалено се пали.
— А ти подкупи Ръсел Чърч, за да си сигурен, че аз никога повече няма да работя в Школата за руски изследвания.
— Вярно е — кимна той. — Винаги съм бил безмилостен към хората, които са изменили на екипа. Както знаеш, бях разочарован от теб. Почувствах се така, сякаш ме беше предал.
Усетих как гневът заклокочи у мен.
— Бил съм те предал! — едва сдържах вика си. — А какво ще кажеш за Мартин Белдекос? Беше ли смъртта му следствие от прекален ентусиазъм? Или просто е резултат на нечие разочарование?
— Не, не, не беше. Мислех си, че се е оказал жертва на хотелски обир. А когато те наръгаха на плажа Ипанема, си помислих, че е просто въоръжен грабеж.
— Не беше просто въоръжен грабеж — заявих. — Разбрах го.
— Добре, сега аз също вече подозирам, че не е било — каза той. — В действителност подозирам, че ти знаеш много повече от мен за станалото. Точно затова съм тук. Кажи ми какво се случи в Бразилия.
— Познаваш Франсишко Арагао, нали?
— Разбира се, че го познавам. — Рикардо повдигна вежди. — Нали е брат на Лусиана. Има ли нещо общо с цялата работа?
— Със сигурност има. — Не бях сигурен дали Рикардо наистина няма представа за съучастието на Франсишко, но не виждах вреда да му разкажа това, което знам.
Изабел се присъедини с разказа си какво й се е случило след отвличането й.
Рикардо слушаше всяка дума, претегляше всяко късче информация и го поместваше в нужното му място. Когато свърших, не каза нищо, само се загледа напред с безизразен поглед. Мислеше.
— Е? — попитах с надеждата да предизвикам отговор.
— Какво?
— Инвестира ли Франсишко пари от наркотици в „Декер Уорд“?
Очите му отново се фокусираха.
— Не, доколкото ни е известно. Нямаме регистрирана негова инвестиция при нас. Всеки наш инвеститор ни е лично познат, най-малко на един човек от екипа, и ние не правим бизнес с хора, който имат връзки с наркотрафиканти. За мен Франсишко определено поддържа връзки с наркотрафиканти и съм положил много усилия да избягвам всякакви сделки с него. Мислех си, че съм успял.
— Но все някой в „Декер Уорд“ трябва да си е имал работа с него.
