— Беше някаква лудост. Все едно водех два съвършено различни живота. През по-голямата част от времето работех нормално, разговарях с теб, бях с Кейт и Оливър, държах се като всеки друг инвестиционен банкер. Е, непрекъснато ми се струваше, че всеки момент всичко ще се разкрие… но някак си все съумявах да го крепя. До този момент.
— До този момент.
— И какво мислиш да правиш, Ник?
Той ме погледна с молещи очи, но за какво, сякаш и той не знаеше. Вероятно за някакъв изход, който бе търсил и не бе успял да открие.
— Не знам. — И наистина не знаех. Това беше прекалено голям товар за плещите ми.
Седяхме, мълчахме и се гледахме. Очите му излъчваха хаос от чувства, кипящи в душата му: вина, разкаяние, гняв, страх, самота, самосъжаление, разбъркани допълнително от алкохола.
— Ще се разтъпча малко — каза той и се изправи несигурно на крака.
Зачаках го. Къщата беше спокойна, ако не се броеше граченето на враните отвън и едва доловимото тиктакане на часовника върху камината. Седях и се опитвах да сортирам всичко в ума си. Как бе могъл Джейми, който ми беше толкова добър приятел през всичките тези години, да направи такова нещо? И то на мен. И на себе си. Истински абсурд. Пълна безсмислица.
Внезапна мисъл се стрелна през съзнанието ми като струя леден въздух, от която целият настръхнах. Не беше абсурд. Беше се случило. А и след като познавах Джейми, вече виждах как е станало. Джейми беше амбициозен и обичаше да поема рискове. И досега винаги бе успявал. Беше чаровен, интелигентен, работеше упорито, зарът винаги падаше на неговото число. Имаше късмет. Ако беше успял да спаси сметката на Франсишко и другите като нея, щеше да си изгради свой собствен бизнес, да спечели онази милионна премия и кой знае, може би един ден да се превърне във втори Рикардо. За него парите си бяха пари. Съсипаните от международната дрога съдби и животи бяха просто една абстракция, за която можеха да се тревожат само изкукуригали интелектуалци като мен, но не и Джейми. Не, той нямаше да се остави да го хванат. Не и Джейми.
Същото беше и с Лусиана. Той можеше да съблазни безнаказано жената на Рикардо. Никой не можеше да го хване. Не и Джейми.
Но накрая беше заловен. От мен. И какво щях да правя сега?
Чух го да идва към всекидневната. Обърнах се и чашата се изплъзна от ръката ми, като видях какво носеше.
Пушка.
Той се приближи до мястото, където беше седял, и люшна дулото към лицето ми. Очите му се заковаха в моите. Чувствата, кипели допреди малко в тях, сега бяха като замръзнали. Господи, та той се канеше да ме застреля!
— Джейми, аз съм твой приятел, нека да ти помогна.
Той повдигна дулото към мен, поколеба се, после го обърна към лицето си.
— Не! — изкрещях.
Но той натисна спусъка.
Двамата с Изабел седяхме на една пейка на Кабът Скуеър, в подножието на голямата бяла кула. Денят беше топъл, но без да е горещ. Банкерите се въртяха наоколо със запретнати до лактите ръкави, а куриерите препускаха по тениски и шорти. Слънцето блестеше в злато и сребро по повърхността на заобикалящата ни вода.
Бяха изминали три ужасни дни. Хаосът. Полицията. Разпитите. И сетне Кейт. Истерична, гневна, виновна. Обвиняваща мен, обвиняваща Джейми, но най-вече обвиняваща себе си. Чувствах се безсилен. Не можех да я успокоя, никой не можеше, но поне бях до нея. Беше оставила Оливър при сестра си, слава богу, но и той знаеше, че се е случило нещо ужасно лошо. С ужас и тъга осъзнах, че един ден ще научи точно какво.
Чувствах се виновен, че трябва да си тръгна, но трябваше да го направя. А и беше толкова хубаво да видя отново Изабел. Тя дълго ме държа в прегръдките си, а после предложи да се поразходим до Канари Уорф покрай реката. Говорих за Джейми, преднамерено, като изследвах вихъра от емоции, предизвикан от смъртта му, а тя слушаше. Това помогна.
Седяхме загледани във високата бяла кула.
— Мога да си представя какво става сега там горе — каза Изабел. — Сипят се поздравления. Пазарът се вдига. Рикардо притежава фирмата.
— Иска ли ти се да бъдеш горе?
— Срам ме е да си го призная след всичко, което се случи. Но има нещо такова.
— Не мога да повярвам, че той успя. Че победи.
— Той винаги побеждава.
— Знам. — Извърнах се към нея. — Какво мислиш да правиш сега?
— Разговарях много с татко. Той казва, че офертата за поглъщане на „Декер Уорд“ го е накарала да проумее, че „Банко Оризонте“ трябва да има и международна дейност. Иска да започне с Лондон. Иска аз да ръководя бюрото тук.
— Ще го направиш ли?
— Мисля да приема. Това ще е възможност да управлявам банковото дело така, както аз искам. Отначало дейността ни ще бъде много ограничена, но аз мога да направя така, че да заработи добре.
— Добра идея.
— А ти? Какво ще правиш? Ще се опиташ ли да си намериш друга работа в Сити?
