Английски банкер, работещ в базираната в Лондон компания „Декер Уорд“, посетил Бразилия миналата седмица. Николас Елиот се разхождал по брега на Ипанема в Рио де Жанейро късно вечерта, когато бил нападнат от банда и наръган в гърдите с нож. Доколкото ни е известно, Елиот се възстановява от раната си, за разлика от своя колега, американския гражданин Мартин Белдекос, който беше убит в хотелската си стая в Каракас миналия месец от крадци. Две такива нападения, толкова близко във времето, демонстрират нарасналите опасности, застрашаващи банкерите, пътуващи до Южна Америка. Но това би могло да има и много по-злокобно обяснение. Източници от „Декер Уорд“ твърдят, че Мартин Белдекос работел по проверка на източник от фондове, получени от „Декер Тръст“, филиал на „Декер Уорд“ на Каймановите острови. В Каракас се носят слухове, че смъртта на Белдекос не е резултат от провален обир на хотелска стая, а поръчково убийство. Говорител на „Декер Уорд“ опроверга това твърдение, като говори за шока, сполетял цялата фирма във връзка с трагедията, и изрази съболезнования към семейството на Мартин Белдекос.
Джейми прехвърли трескаво статията.
— Не си разговарял с тях, нали?
— Не — отвърнах. — Но е интересно, не мислиш ли?
— Това са само клюки. Истинският проблем ще се появи, когато Едуардо открие кой си е отварял устата. Внимание — за вълка говорим, а той в кошарата.
Едуардо вървеше през квадрата към бюрото на Рикардо. Поговориха няколко минути, после Едуардо тръгна към нас.
— Проклятие! — изсъска Джейми.
— Ела — изръмжа ми Едуардо, гневно свъсил вежди.
Тръгнах след него и влязохме в непрозрачния ъглов офис.
— Сядай.
Седнах.
Той отиде до бюрото си и седна срещу мен; широките му плещи се извисяваха над купищата документи пред него.
— Е?
Усетих как гневът ми започва да се надига. Не бях направил нищо погрешно. Не му бях ученик. Той нямаше право да се държи така с мен.
— Какво „е“? — отвърнах, като го погледнах право в очите.
— Ти ли си пял пред разни журналистчета?
— Не. — Стараех се да запазя спокойствие.
Едуардо се облегна на стола си и заби поглед в мен. Очите му бяха големи, тъмни и гневни, бяха се забили в мен, заплашвайки ме да си кажа цялата истина.
— Никой от персонала на „Декер Уорд“ няма право да говори с пресата без разрешение — заяви Едуардо. — А разпространяването на такива слухове е предателство към всеки, който работи тук. „Декер Уорд“ работи упорито, за да съхрани безупречната си репутация в Латинска Америка. Такива слухове могат само да ни навредят. Разбираш ли ме?
— Разбирам ви много добре — казах. — Както вече ви съобщих, не съм разговарял с никакви журналисти. — Гневът се надигаше в гърдите ми и заплашваше да пръсне раната ми. — Преди седмица бях наръган с нож, докато изпълнявах задълженията си към „Декер Уорд“. Мисля, че заслужавам вашето доверие. Всъщност очаквам го като нещо заслужено.
Едуардо ме наблюдаваше с присвити устни.
— Надявам се, че казваш истината, защото в противен случай…
Това вече надхвърляше всякаква мярка.
— Разбира се, че казвам истината — избухнах. — А сега ще ме извините, но си имам работа. — И излязох, сподирен от пламтящия поглед на Едуардо.
Джейми беше прав. Нямаше начин да съобщя на Едуардо за факса до Мартин Белдекос.
Същата сутрин още много колеги бяха привикани в офиса на Едуардо, включително и Джейми. Атмосферата в салона забележимо се промени. Не бях единственият, изпаднал в гневно настроение.
Точно преди обяд Рикардо излезе от офиса на Едуардо и се насочи към бюрото на Джейми.
— Ник, подозирам, че Едуардо е прехвърлил мярката с теб тази сутрин — каза той.
Кимнах.
— Така е. И то без никаква причина или повод. Няма никаква причина да подозира, че аз съм човекът, разговарял с пресата. Освен това аз бях наръганият.
