Беше Изабел, която се появи пред нас и целуна Лусиана по двете бузи.
— Тудо бем — отвърна тя. — Познаваш Ник, нали?
— Да, току-що се върнахме с него от командировка — каза Изабел.
— Значи сте били двамата, така ли? Не ми казахте, че сте били с Изабел там, Ник.
Не бях й споменал. Повдигнах рамене.
— Е, оставям го на теб — каза Лусиана, ослепи ме с усмивката си и величествено отплава да забавлява следващия гост.
— Вие двамата май си говорехте доста увлекателно — забеляза Изабел.
— Не е лъжа.
— Тя направо ти беше скочила. Достатъчно възрастна е, за да ти бъде майка.
— Не, не е.
— Тя е на четиридесет и две!
— Е, и? Моята е на петдесет и осем.
— Ще те изяде жив.
— Я задръж малко топката — казах. — Нали е жена на Рикардо.
— Да. Когато го види. Което, като имаме предвид работното му време, на практика е никога. През останалото време си е напълно самостоятелна жена.
— Така казваш ти.
— А също и значителен брой по-млади мъже тук. Питай например приятеля си Джейми.
— Изабел!
— Извинявай.
— Не е ли малко рисковано да се навърташ около жената на шефа си?
— Прав си. Повечето удържат на чара й. Знаят какви могат да бъдат последиците, ако Рикардо научи. — Тя ме изгледа многозначително.
— Е, благодаря ти за съвета. Ще ми бъде от полза за кариерата ми в „Декер“.
Усмихнах се наум. Под поучителните й думи се криеше ревност. Не бях имал намерение да я провокирам, но се чувствах добре, че не съм й безразличен. Искаше ми се да я придърпам към себе си и да я целуна. Проблемът беше само там, че наоколо имаше поне четиридесет души. Някой друг път. Някой друг път — много скоро.
— Как са гърдите ти? — попита тя.
— Още ме болят, но раната заздравява — казах.
— Добре.
— Благодаря ти за грижите, които положи за мен в Рио. Не знам какво щях да правя без теб.
Тя се усмихна.
— Ако живееш в Бразилия, трябва да знаеш как да работиш със системата. Винаги трябва да има някой, който да оправя нещата. Аз съм експерт в това.
— Е, много се радвам. — Огледах се из английската градина. — Това не е точно къщата, която бих очаквал да притежава.
— Не е толкова удивително. Много хора в Южна Америка обичат да си имат ферма в провинцията. Ние например също имаме. А ти знаеш ли какво казват за аржентинците?
— Какво?
— Че до един са италианци, които говорят испански и се преструват на англичани.
— Рос едва ли е италианско име.
Изабел се подсмихна дяволито.
— Но Роси е.
— Така ли? Не може да бъде!
— Просто си помислих.
Смених си празната чаша с пълна от един плаващ наоколо поднос и грабнах един портокалов сок за Изабел. Тя щеше да кара. Щяха да го правят и поне половината от присъстващите, но от поведението им трудно можеше да се заключи това. Те сякаш обичаха да нарушават всички правила.
— Не вярвай на жените тук, Ник! — Беше Дейв, търговецът от Ромфорд, размахваше кутия бира. Мигел, високият аржентинец, беше до него. — О, прощавай, Изабел, присъстващите се изключват, разбира се. Не знам откъде ги изравят. Мигел мисли, че онази датчанка с Карлос е гледачката на децата му.
За мое разочарование Изабел се отдалечи нанякъде.
— Ами къде е жена му? — попитах.
— В къщи с децата, къде другаде — отвърна Мигел. — Все някой трябва да се грижи за тях, не мислиш ли?
— Няма ли да си вземеш и ти една такава, Миг? — попита Дейв.
— Какво, детегледачка ли? Но аз нямам деца.
— Нищо, така дори е по-добре, защото няма да има други грижи, които да я откъсват от основното й задължение — захили се Дейв и надигна с бирата.
Мигел поклати глава.
— Бедната Тереза. Това е съпругата на Дейв, да знаеш — обясни ми той. — Прекрасна жена, само дето си има един малък проблем с очите, това е всичко.
— Ох! — изплака присмехулно Дейв.
— И с ушите — намигна Мигел.
Веселбата почваше да се разгаря и аз също започнах да се отпускам. Дейв и Мигел бяха пълна противоположност, но много скоро станаха едно цяло — след няколкото погълнати питиета. Дори и Едуардо ни удостои с присъствието си: доведе млада германска манекенка, момиче, едва навършило осемнадесет или деветнадесет години, което дори не говореше английски или испански. Това обаче не личеше да притеснява особено Едуардо. Той също беше чаровен и приятелски настроен, но забелязвах, че всички се свиват в присъствието му.
След доста време Кейт се насочи клатушкайки се към мен. Или може би вървеше по права линия, а аз се клатушках.
— Стига ми толкова — заяви тя. — Тръгвам си. Не мога да понасям повече това и ако си тръгна сега, ще мога да се прибера навреме, за да сложа Оливър да спи. Джейми каза, че щял да остане и да се върне с влака. Ще му хвърляш ли по едно око?
Навъсих се, опитвайки се да реша дали да не си тръгна с нея.
Тя усети мисълта ми.
— Не, ти остани. Ти не можеш да си тръгнеш рано, но аз мога. А и ще съм много по-спокойна, ако има кой да държи Джейми под око.
— Правил съм го и преди.
— Добре, довиждане тогава. — Тя ме улови за ръката и каза: — Изабел е чудесна.
Намигна ми и си тръгна.
След около час, когато хората започнаха да се разотиват, повиках по телефона такси да ни откара на гарата и отидох да потърся Джейми.
Нямаше го в къщата, поне от това, което видях, нито в градината. Мярнах Изабел.
