Барът беше голям и шумен, преустроен от бивш склад. Беше пълен с млади мъже и жени в костюми, които пиеха луксозна бира. Някои се бяха отбили на път за дома си на запад от Канари Уорф, други бяха от новите жители на района, преместили се в апартаментите на крайбрежието с повишени спекулативно цени. Нямаше и следа от местен жител на Ийст Енд, разбира се.
Макар и аз самият да бях в костюм, пак се почувствах несигурен, заобиколен от толкова много официално облечени лица. Бях свикнал повече с кръчмите около Блумсбъри или Кениш Таун, където доста по-скромно облечени мъже и жени си приказваха далеч по-умерено над пинтите си с бира.
Изабел пристигна малко след мен. Не бяхме разговаряли много през седмицата. Бях прекарал по-голямата част от времето си на бюрото на Джейми, а Изабел бе имала извънредно много ангажименти.
Бях сигурен, че тя наистина се притеснява да завърже по-близки взаимоотношения с колега от фирмата си. Това можех да го разбера, макар и да не ми харесваше. Но знаех добре, че с Изабел нямаше смисъл да форсирам нещата.
Поръчах две изключително скъпи бутилки „Будвар“, които сякаш бяха изборът на всички околни, и щръкнахме на високите столчета в края на една претъпкана маса.
— Ама че дълга седмица! — изпухтях и отпих щедра глътка от малцовата бира. — Чувствам се така, сякаш съм в „Декер“ от година. Винаги ли е така?
— Основно да — отвърна Изабел. — Винаги все нещо става.
— Да не работиш върху някоя друга сделка с фавелите?
— Да. Сао Пауло дават признаци, че могат да проявят интерес. — Тя въздъхна. — Но е много трудно да се мотивирам и да хвърля пак целия онзи труд след онова, което се случи със сделката в Рио.
— Сигурно — съгласих се с нея.
— Още не мога да го повярвам! — Лицето й пламна от негодувание. — Или поне не мога да повярвам, че Рикардо е способен на такова нещо. Там е целият проблем. Добре, осрах се. Изгубих сделката. Но това не е причина да я съсипваме!
— Съгласен съм — вметнах. — Разговарях за това с Рикардо в самолета.
— Какво каза той?
— Каза, че знаел, че сделката с фавелите била добро нещо. Но бил длъжен да даде урок на „Блумфийлд Уайс“. Нямал бил избор.
— Дрън-дрън!
— Малко ми е трудно да привикна към тия неща — казах. — Това, което правех преди, имаше цел, която нямаше нищо общо с правенето на пари. Преподавахме нещо важно. И се опитвахме да разберем малко повече литературата и езика. Плащаха ни достатъчно, за да можем да го правим. Но сега всичко, което правим, е да печелим пари за себе си и за фирмата ни. Така че ако от нещо могат да се изкарат нари, ние го правим, ако не може, не го правим, а ако конкурентите ни могат да изкарат пари от него, ние го унищожаваме.
— Какво друго си очаквал? — измърмори Изабел.
— Всъщност именно това. Просто трябва време, за да привикне човек.
— Това е мръсен бизнес — заяви Изабел. — Надявам се с тази сделка най-накрая да мога да направя нещо добро — плюс пари за „Декер“, разбира се. Колко съм глупава. — Тя въздъхна. — И въпреки това няма смисъл човек да се депресира заради тия неща. Просто трябва да минем на следващата сделка. Грешка е, че подлагаш на такова съмнение това, което правим, Ник. Отговорите няма да ти се понравят.
Знаех, че има право. По някакъв перверзен начин това ми вдъхваше вяра, че някой като Изабел, която, изглежда, споделяше някои от резервите ми относно финансовия бизнес, трябва да е открил начин да се примири с тях. За мен работата в „Декер Уорд“ беше изпълнена с очарование и бях решен да успея. След като Изабел можеше да се примири със съвестта си, защо да не можех и аз?!
Имаше обаче още едно нещо, което исках да я попитам.
— Мислиш ли, че „Декер“ са замесени в пране на пари?
Тя се замисли за момент, после каза:
— Не, не мисля. Рикардо играе съвсем по ръба, но знае кога да спре. Прането на пари е незаконно. Може да те вкара в голяма беля, ако те пипнат. Рикардо е дал всичко от себе си, за да поддържа репутацията си на агресивен, но винаги спазващ закона брокер, и не мисля, че би я изложил на опасност.
Слушах внимателно думите й. Тя изглеждаше убедена в това, което казваше, а аз имах доверие в преценката й.
— Защо ме питаш? Заради онази статия ли?
— Да. А също и заради коментара на Джак Лангтън относно „Декер“ и наркобандите в Рио.
— Аз
— Добре, но не е само това — възразих. — Знаеш ли моминското име на Лусиана?
Това беше въпрос, който възнамерявах да й задам още от разговора с нея на увеселението в къщата на Рикардо.
Изабел изглеждаше озадачена, но се сети.
— Арагао. Лусиана Пинто Арагао.
— Да. Точно така.
Така и бях предполагал. Бразилският финансист, споменат във факса до Мартин. Същият, който беше под разследване от Агенцията по контрола върху наркотиците за дейности, свързани с пране на пари, придобити от незаконна търговия с наркотици.
— Какво има, Ник? — попита тя.
