Седяхме в малката квадратна трапезария в къщата от камък, която родителите ми бяха купили в Норфолк, след като баща ми се бе пенсионирал. Макар и да беше краят на април, беше студено. Когато вятърът духаше от север или изток, винаги беше студено — нямаше какво да го спре между Северния полюс и къщата. И двамата носеха дебели жилетки, а баща ми си беше сложил и едно старо спортно сако.
Бях вмъкнал забележката си в една от паузите на разговора. Макар и да не беше съвсем разговор, а повече монолог, тъй като баща ми пак задъвка вечните си теми: Европа, старите си приятели от Сити, госпожа Тачър (винаги беше „госпожа“) и крикета. Темите му не бяха претърпели промяна от детските ми години, само мястото на профсъюзите като обект на ненавистта му бе заела Европа. Той ядеше и говореше едновременно, едрите му месести бузи се издуваха, докато дъвчеше. Монологът не изискваше никакво участие от страна на майка ми и мен. Зачудих се дали го казва и когато са само двамата, но се сетих, че може да има и нещо много по-потискащо. Дни, месеци, години хранене в мълчание.
— И така, какво ще правиш? — настъпи ме баща ми.
Изобщо нямах намерение да говоря на тази тема. Подъвках още малко и накрая успях да прокарам през гърлото си упоритото парче свинско.
— Ще работя за една компания, „Декер Уорд“ — казах.
— „Декер Уорд“ ли! Не са ли фондова борса? — Баща ми пусна вилицата си и разцъфна в широка усмивка. — Добре, момчето ми! Много добре! — И после, за да ме смути още повече, се приведе напред и раздруса ръката ми. — Познавам ги много добре. Шеф им е лорд Къртън, бяхме приятели с него. Трябва вече да е на пенсионна възраст. Мисля, че специализираха в плантации. Сега там има луди пари, само да можеш да уловиш момента. Да, купища пари.
— Мисля, че старият лорд Къртън е починал, татко. Сега президент е синът му Андрю.
Баща ми задъвка прегорялото свинско с още по-голямо въодушевление. Бях направил деня му велик.
— Не си спомням сина му. Сигурно е учил тогава. Жалко за стария Джералд. — Той отпи от чашата с чешмяна вода. — Е, момчето ми! Кое те накара накрая да го направиш?
— Парите, татко. Трябваха ми пари.
— Е, ще направиш много пари. Тия дни в Сити парите се търкалят по улиците. Един млад и умен мъж като теб ще направи цяло състояние. Нека да взема бутилка вино. Това трябва да се отпразнува.
Майка ми ме наблюдаваше с леко сбърчено чело.
— Защо? — попита ме беззвучно тя.
— Защото съм останал без пукната пара — отвърнах й по същия начин.
Тя кимна. Разбираше ме много добре. Когато живеехме в Съри се люшкахме постоянно между безпаричието и изобилието на пари. Имаше период, когато си мислех, че за това съм виновен аз. Бях постъпил в една местна гимназия и бях истински щастлив. Учителите бяха превъзходни, отборът ни по ръгби по-често печелеше, отколкото губеше, имах си няколко много добри, на моя ум приятели. После отидох в Оксфорд, но някак си започнах да изпитвам чувство на вина, че се намирам в него. Трябва да имаше нещо общо с таксите. Таксите за всеки семестър се посрещаха с мръщене и хапливи коментари от баща ми. Никога не разбрах защо: той беше борсов посредник, също като бащите на много от съучениците ми, таксите не биваше да са проблем за него. Сега вече бях наясно, че тревогите на баща ми са се коренели в неуспешните спекулации, които си е позволявал на борсата, но по онова време той бе успял да ме убеди, че всички неприятности, свързани със семейните финанси, се дължат на мен.
Върна се с бутилка червено аржентинско вино — съвсем подходящо — и се разгорещи, залавяйки се с темата за старите колониални акции, които „Декер Уорд“ използвали да въртят търговията си.
След няколко минути реших деликатно да го поправя.
— В действителност, татко, те се съсредоточават върху Латинска Америка. И мислят да правят бизнес с Русия. Точно затова ме взеха при тях.
— О, разбирам. Голяма работа.
Баща ми продължи тирадата си за сделките, които бил сключил, за хората, които познавал, като ги гарнираше с афоризми от рода на „Продавай през май и нехай“ и „Да нямаш вяра на човек с вратовръзка, по-светла от ризата му“. Оглеждах повърхността на масата за обяд, където още можеха да се видят отпечатъци от училищните ми домашни.
След кафето попитах мама дали мога да погледна последните й платна. Тя се усмихна и ме поведе към студиото си. Оставихме баща ми да се оправя с почистването и миенето на съдовете.
Ателието беше голямо — заемаше половината дължина от къщата. Имаше големи прозорци, осигуряващи достатъчно дневна светлина. Но иначе бе все едно да влезеш в ураган.
Преди пет години картините й бяха представлявали открити ландшафти на крайбрежието на Норфолк, в импресионистичен стил. Оттогава бяха започнали да стават по-тъмни — вихрушки от облаци, обгръщащи самотни фигури по безкрайните плажове. Поотделно не правеха някакво особено впечатление, но когато си заобиколен от десетки такива картини, ефектът става застрашителен. Бях изпитвал подобно чувство преди няколко години на изложбата на Едвард Мюнх в Националната галерия.
