Картините на майка ми ме разтревожиха. Вероятно бяха брилянтни, но бяха обсебили живота й.
— Пробва ли някои други галерии, мамо?
— Казах ти, скъпи, никоя от околните галерии не иска и да чуе за тях.
— А Лондон?
— О, не ставай смешен! Едва ли се интересуват от такива неща.
Не бях толкова сигурен. Почти бях уверен, че все някъде някой познавач ще подскочи като ги види. Но картините й бяха предназначени само за нея, а не за други хора.
Гледахме една особено завладяваща картина на потъмнял корпус на разрушен кораб, засмукван от пясъчните равнини по крайбрежието на Бранкастър.
— Жал ми е, че се отказваш от руската литература, Ник — каза тя.
— Не се отказвам. Продължавам да си чета. И след като събера някоя парица, сигурен съм, че отново ще се върна при нея, макар и под някаква друга форма.
— Хм. Обещай ми само едно нещо.
— Какво?
— Не се жени за банкерка.
Не й отговорих. Горчивината, съдържаща се в думите й, сви вътрешностите ми на кълбо. Хвърлих поглед към профила й. Тя имаше широко интелигентно лице под гъста коса, която едва сега започваше да посивява. Беше все още привлекателна, а на сватбената фотография беше направо секваща дъха, доколкото си я спомнях от времето, когато бе висяла във всекидневната. Сигурно са били влюбени един в друг, когато са се оженили, макар че от детските си години си спомнях само дребните им престрелки, прераснали в крупни скандали, когато пораснах. А когато напуснах дома, скандалите бяха преминали в мълчание.
Баща ми ме откара до гарата Клар Лин и докато слизах от колата, се прокашля.
— Да?
— Ник, ако дочуеш нещо интересно и перспективно, няма да забравиш да пошушнеш на стария си баща, нали?
И ми намигна.
Усмихнах му се и обещах. После, когато влакът тръгна, изпитах огромно облекчение.
Замислих се за Сити през очите на баща ми. Ядене, пиене, бъбрене, здрависване със стари приятели. Беше твърде далеч от съвършената производителност на машината на „Декер“, издигната на върха на блестящата си кула, въртяща милиарди по целия свят. И в двете обаче имаше нещо общо, което стоеше над всичко. Сделката. Даваш рамо на приятелите си и прецакваш враговете си, за да се добереш до по-добра сделка. И тогава вече поумняваш.
Силна буря връхлетя влака и го обсипа с пороен дъжд, който ядно заблъска прозорците. Сгуших се на седалката. Изобщо не се почувствах поумнял.
В понеделник въртях бавно педалите на велосипеда си. Времето още не се бе оправило; настроението ми — също. Докато стигна — целият прогизнал — съвещанието вече беше в разгара си.
Сякаш по сигнал, с влизането ми в салона Рикардо се изкашля.
— Сигурен съм, че всички сте чели статията в последния брой на „Финансов преглед“ — започна той. — Самото й съдържание не ме притеснява, това са очевидни глупости и освен това е огромно оскърбление по отношение на Мартин и семейството му. Притеснява ме обаче фактът, че един от нас е разговарял с журналист и му е дал информация, която накърнява страшно фирмата. Тази персона беше изхвърлена от „Декер“.
Хората се раздвижиха; из салона се разнесоха полугласни реплики. Всички се огледаха да видят кой липсва. Полугласните реплики изкристализираха до едно име. Дейв. Дейв! Защо го бе направил? Какво беше казал?
— Този човек не само няма да работи повече за „Декер“, но също така няма и да има място на пазарите за облигации — продължи Рикардо с ясен глас. — Той престъпи договореността ни за конфиденциалност, която всички вие подписвате като неразделна част от договора си за работа в „Декер Уорд“. В резултат на това той изгуби всичките си лихви в тръстовете на служителите. Пазарът ще разбере, че той е допуснал големи търговски загуби, като ги е прикривал. Очаквам от всички вас да го потвърдите, ако бъдете питани.
В залата настъпи тишина. Дейв беше популярен член на екипа. Настроението в залата се колебаеше между тъгата по изгонването му и шока, че бе предал колегите си.
— Някои от вас може би мислят, че наказанието е твърде сурово. Но ние тук всички сме едно цяло. Който не е с нас, той е против нас. Извън този салон има множество хора, които не харесват „Декер“ и това, което тя е постигнала. Заедно ще побеждаваме винаги. Но ако един от нас предаде другите, като този човек, тогава всички ставаме уязвими. Аз не ще позволя това.
Рикардо обиколи с бърз поглед салона. Очите му, толкова спокойни до този момент, сега искряха от гняв. Но дори и гневът му пасваше особено на настроението ни. Всички бяхме разгневени.
Съвещанието приключи. Очите ни се спираха върху празното бюро, където бе работил Дейв. Алберто, „момчето“, което разнасяше кафето, събираше вещите му в два кашона. Разотидохме се по бюрата си под мрачния поглед на Рикардо и се хванахме за телефоните, но до обяд салонът обсъждаше случилото се.
Същото правеше и светът извън салона на „Декер“. Там вече се въртеше новината, че Дейв бил от най-опасните типове — търговец, който не само допускал загуби, но ги и прикривал. Слухът отекна обратно в борсовия салон на „Декер“ и за моя изненада беше потвърден. Дори и Джейми каза на Крис Фруър, че това било вярно.
