Трябва да призная, че за държавни служители тези хора бяха доста приятни. Храната беше чудна, питиета сами потъваха в гърлата ни и смехът се носеше на приливи.
Седях до Едуардо, но не разговаряхме много, докато по едно време той не се наведе към мен.
— Тази вечер ще научиш малко за това как се прави бизнес. — И ми намигна.
— Така ли?
— Да. От особена важност е да даваш на клиентите си онова, което искат. А това не са само най-добрите цени или най-добрата сделка. На Рикардо му иде отръки всичко това. Някой обаче трябва да има грижата и за нещо по-така. А това вече е моята стихия. Нали разбираш какво имам предвид?
Той ме изгледа отблизо, устните му бяха извити в усмивка.
— Не съм много сигурен — отвърнах.
— Е, трябва да знаеш какво харесват клиентите ти. Сега например, съвсем случайно, знам, че от тази група всички обичат жени. В този случай работата е фасулска. Като изключим обаче онзи там, в края на масата. — Той посочи с очи един красив плешивеещ мъж, който с голям интерес слушаше някаква история, която разказваше Джейми. — Съвсем случайно знам, че предпочита момчета. Колегите му, разбира се, не знаят нищо по въпроса, нито пък Джейми, но аз съм сигурен, че той ще оцени както трябва, че съм го сложил да седне до най-красивия мъж сред нас.
Не можах да сдържа усмивката си. Не беше лъжа, че красотата на Джейми привличаше интереса към него и на двата пола, което направо го вбесяваше. Той направо щеше да се взриви, ако разбереше за начина, по който го използваше Едуардо.
— Няма да му го кажеш, нали?
— Някой ден, не сега. Няма да устоя на изкушението.
— Добре, но не и тази вечер. Тази вечер ще видиш защо тези хора винаги предпочитат да работят с нас, а никога с „Блумфийлд Уайс“.
Към единайсет напуснахме ресторанта сред крясъци „Едуардо!“.
— Какво ще стане сега? — попитах Джейми.
— Отиваме в апартамента на Едуардо. Купонът продължава!
Това ме заинтригува. Вече се бях заразил от общото настроение, а влиянието на тълпата наистина е заразно. Пъхнах се в едно от трите таксита, които бяхме извикали пред ресторанта.
Апартаментът на Едуардо беше на Мейфеър, на не повече от половин миля. Холът му беше просторен, с множество кресла и дивани и тежки скъпи завеси и килими. Осветлението беше приглушено. Настанихме се, разхвърляйки саката си и разхлабвайки вратовръзките си. Редица бутилки шампанско ни чакаха върху един шкаф, охранявани от една много привлекателна блондинка. Взех си чаша и потънах в един диван.
Мъжът до мен, казваше се Фелипе, разправяше за някаква страхотна конференция, която „Декер“ провели в Акапулко преди две години. Трудно следях мисълта му, защото освен че говореше бързо, имаше и силен акцент, а и мислите му не бяха съвсем подредени. Другите около него обаче кимаха и се смееха на спомените.
Шампанското беше превъзходно, квартирата уютна, креслата много удобни, и както си седях отпуснато, започнах да се абстрахирам от шума около себе си. Усещането беше направо неземно.
Някаква светлина резна неприятно окото ми. Потърсих източника й. Беше малко огледало. Едуардо и двама от гостите му се бяха привели над него, подреждайки малки купчинки бял прашец.
Усмихнах се на иронията на ситуацията. След като бях прекарал последните десет години от живота си в университети, бях свикнал с гледката на наркотиците около себе си, както и с това да ги избягвам. Тук нещата очевидно нямаше да се различават особено. Потънах още по-дълбоко в креслото си, опитвайки се да стана невидим.
Огледалото привлече повечето от мъжете в стаята, включително и Джейми. Той улови погледа ми и повдигна рамене. Знаех, че не е любител на кокаина. Но това вероятно беше едно от нещата, изисквани негласно от фирмата, които беше длъжен да спазва.
Огледах се за Рикардо. Нямаше го. Беше се измъкнал незабелязано. Всички останали бяха тук. Това беше сигурно една от привилегиите му.
В този момент Едуардо улови погледа ми и ме повика.
— Ела да пробваш, Ник.
Проклятие!
— Не, благодаря — отвърнах, като се постарах отговорът ми да не прозвучи прекалено грубо.
— Хайде де, пробвай. Стоката е чудесна. Мъничко няма да ти навреди. Тъкмо ще се влееш в празничното настроение. — Дебелите му устни се разтеглиха в усмивка, но очите му останаха студени и командващи.
— Не, благодаря.
Той се приближи към мен и приседна на облегалката на креслото. Усетих аромата на одеколона му. Горните две копчета на ризата му бяха разкопчани; гъсти черни косми стърчаха от нея, примесени със злато. Той ме прегърна и ме потупа по бузата. Едва се сдържах да не го ударя.
— Хайде де, Ники, хайде, приятелю! Забавлявай се! Това е купон! Трябва ти само едно гадже да се позабавляваш! — И точно в този момент звънецът на входната врата иззвъня. — И ето го и гаджето!
Той се изправи. Групата банкери го загледаха въпросително.
— Това са мои приятелки. Всички са модели и манекенки. — Той намигна. — Сигурен съм, че ще се харесате!
