— Не, благодаря. Не искам да вземам пари на заем от Рикардо Рос.
Скоростта на реакцията му ме изненада, но в известен смисъл бях доволен, че не е загубил бързината на деловата си мисъл.
Двамата с Нелсън дълго спориха върху окончателната сума и накрая се споразумяха на три милиона долара.
— Добре. Вече уточнихме парите — каза Нелсън. — Не можем да се надяваме на скорошно споразумение за цената. Ще трябва да оставим похитителите да се попазарят още малко, за да си мислят, че държат нещата в ръцете си. В противен случай няма да повярват, че трите милиона са окончателната ни оферта.
Луиш отвори уста да протестира, но Нелсън вдигна ръка.
— И да предложим по-висока сума, пак няма да ускорим освобождаването на Изабел.
Луиш беше логичен мъж и се примири.
— Предлагам да почнем с един милион долара и после да качваме с по половин до два милиона. След това ще ни се наложи да качваме с още по-малки стъпки, за да изглежда, сякаш всяко качване е съпроводено с огромни трудности. Нашата цел е да приключим с преговорите малко преди трите милиона.
— На мен ми изглежда доста дълъг път — от петдесет милиона до един — изрече със съмнение Луиш.
— Повярвайте ми — един милион е много голяма оферта за начало при отвличане.
Повярвахме му. Зико се обади в четвъртък вечерта. Отнесе се с насмешка към офертата на Луиш от един милион долара. Известно му било, че Луиш е собственик на „Банко Оризонте“. Луиш обясни, че притежава само част от нея и че не може да продаде дела си. Изпълнението му беше добро. В началото звучеше сдържано, но с напредването на разговора започна да се разгорещява. Твърдението му, че не е в състояние да събере повече от един милион, ми прозвуча съвсем убедително.
Прослушах записа. Макар и да не можех да разбера какво си говореха, бях впечатлен от гласа на Зико. Спокоен, премерен, студен, интелигентен. Задължителните заплахи по отношение живота на Изабел нямаха нищо общо с истеричните крясъци на първия фалшив похитител. Но студенината сама по себе си беше много по-застрашителна. Зико нямаше да убие Изабел, освен ако не му се наложеше. Но ако нямаше друг изход…
Дойде полицията. Взеха лентата с разговора, за да анализират гласа на Зико. Бяха успели да проследят разговора до някакъв мобифон някъде в някаква претъпкана пазарна улица в северната зона. Мобифоните бяха нещо обикновено в Рио. Наземната система от телефонни кабели беше в толкова лошо състояние, че гражданите на Рио бяха принудени да използват само мобифони. А те са буквално невъзможни за проследяване.
Полицията претърсваше и горите Тихука, но до този момент не бе открила нищо.
Мария не спираше да ни хока. Тя, изглежда, понасяше добре напрежението, докато в един момент не изтича внезапно от стаята, за да не видим, че плаче. Корделия отскачаше всеки ден за по час-два, но и за нея чакането беше непоносимо. Бе станала съвсем друга, напълно различна от онази корава жена, с която се бях запознал в детския дом. Беше спряла да ходи там. Само засега, така ни обясни.
Оставах в апартамента на Луиш през деня, а нощите прекарвах в хотела. Два пъти излизах на разходка по богатите улици на Ипанема. Беше хубаво да се разхождам така, да гледам как хората пазаруват в скъпите бутици, да скитам покрай сергиите, където продаваха цветя или индианска бижутерия. Ипанема представляваше основно гора от здания с луксозни апартаменти, сбити между брега и лагуната. От време на време сред тях се мяркаше и някое старо колониално здание, но според стандартите на Ипанема „старо“ означаваше нещо отпреди петдесет години. Открих един много приятен бар в една такава „стара“ сграда и се отбивах за по някоя бира. Бях чел някъде, че „Момичето от Ипанема“ е била написана от мъж, който редовно киснел в някакъв местен бар и гледал местните хубавици. И действително тук бе пълно с безброй млади, загорели и чудесни момичета. Но те само ми напомняха за Изабел.
Опитах се да си представя къде ли се намира и в какво състояние е. Дали я хранеха добре? Дали й позволяваха да се мие? На нас ни беше много трудно, но на нея сигурно й беше още по-трудно. Но тя беше силно духом момиче. Ако някой можеше да се справи с такова изпитание, това беше тя.
Не трябваше да я изоставям. Не трябваше да я изоставям!
Заобикалях отдалеч плажа на Ипанема. След отвличането бях забравил за известно време наръгването си. И исках да си остане забравено. Страховете ми от прането на пари и загрижеността ми по отношение на „Декер“ бяха отстъпили на заден план. Просто исках Изабел да е свободна. Само това ми беше в главата.
Редовно разговарях с Рикардо и го информирах за напредъка с преговорите. Уравновесеният му глас ми действаше успокоително. Той беше впечатлен от Нелсън като преговарящ. За него беше удоволствие да продължи с плащането на сметката за хотела. Беше разговарял с Луиш, който му бе заявил твърдо, че има голяма нужда от мен тук.
