— От колко време е ваше?
— Почти от пет години.
Сигурно струваше купчина пари. Знаех, че Изабел произхожда от заможно семейство, но нямах и представа за степента на богатството им. Струваше ми се много странно такава сграда и градина да се използват като обикновена къща. В Англия щеше да е изпъстрена с прелестни дами с туидови поли, които вежливо напътстват посетителите откъде да минат.
Луиш сякаш прочете мислите ми.
— Невинаги сме имали пари. Или поне при мен беше така. Произхождам от древна фамилия, от едно от четиристотинте португалски семейства, дошли в Бразилия преди четиристотин години. Моят прапрадядо е имал плантации в щата Сао Пауло с площ колкото тази на някои европейски държави. Притежавал е тридесет хиляди роби. После дошла отмяната на робството. После сривът на цените на кафето. Накрая катастрофата от 1929 година. Прадядо ми не бил от особено предприемчивите. Брат ми все още управлява останките от земите ни, една малка кафеена плантация. Но аз се махнах оттам.
Разнесоха се птичи крясъци — бял лебед се мъчеше да яхне друг, черен.
— Виждаш ли ги! — засмя се Луиш. — Истински бразилци!
— И се преместихте в Рио — подсетих го.
— Да. Влязох да уча в университета и започнах работа в една банка. Открих, че работата с парите е очарователна. Дълги години бразилската финансова система е била страшно усложнена. С инфлацията и лихвените проценти, възлизащи на няколко хиляди годишно, имаше възможности да се натрупат много пари. През 1986 година реших да направя малко пари и за себе си и така дадох началото на „Банко Оризонте“. Както знаеш, сега тя е една от най-големите инвестиционни банки в Бразилия и в действителност вече започваме да мислим за разширяване на дейността си и отвъд океана. Така че това ми даде възможност да си позволя ето това.
Луиш не направи опит да скрие гордостта си. И действително имаше с какво да се гордее.
— Но е истински срам да построя всичко това и да го видя да умира с мен. Много искахме да имаме син, двамата с Вивиан.
— Съпругата ви?
Той кимна. Обърна се и погледна към фазендата.
— Тя така и не можа да я види. А може би я вижда…
— Имате Изабел и Корделия.
— Ха, Изабел! — изсумтя той. — Мога ли въобще да я накарам да работи за банката ми? Тя е прекалено вироглава. Чу я как говори с мен. Дъщери! Никой баща не може да разбере дъщерите си. Но аз просто не мога да проумея защо Изабел и Корделия не могат поне веднъж да направят нещо смислено. Може би сегашният ужас ще ги накара да се позамислят.
— Възможно е. Но не съм сигурен, че е добра идея.
Той ме изгледа втренчено.
— Те са също като вас, нали? Искат да вървят по пътя, който са си избрали. Фактът, че не одобрявате това, което вършат, само им придава допълнителен кураж. Сигурен съм, че е така поне при Изабел.
Луиш се изсмя горчиво.
— Сигурно си прав.
Последва тишина. Той ме изучаваше.
— Вие сте близки, нали? Повече от колеги, повече от просто приятели?
За момент изпаднах в паника. Имах чувството, че досущ като разгневен латиноамерикански баща от книгите и филмите, той ще се нахвърли върху мен с обвинения. Но погледът на Луиш беше топъл, окуражаващ.
Кимнах.
Луиш се обърна и продължихме. Стори ми се, че каза „добре“, но не бях много сигурен.
Решихме да останем във фазендата. За Нелсън настанаха трудни дни — всеки ден му се налагаше да пътува по час и половина от Рио. Това обаче беше добре и за Луиш, и за мен. И двамата бяхме оптимисти. Изабел щеше да е свободна, трябваше само да издържим на чакането.
В неделя вечер Корделия и Фернандо си тръгнаха за града с хеликоптера. Зико отново се обади. Заслушах се в разговора. Долових нещо, което ми се стори тридесет милиона, и миг по-късно Луиш отвърна с два милиона. Имаше да извървим още дълъг път, но вече започвахме да сближаваме позициите. С това темпо в близките седмици Изабел щеше да бъде на свобода. Мислех си за връщането в Лондон. Нещата си вървяха по утъпкан коловоз и не можех да направя нищо, за да ги променя. А и времето ми на престой тук все пак беше ограничено.
Започвахме да привикваме към мудното темпо на преговаряне. Но във вторник, на осмия ден, всичко това се промени.
Нелсън дойде сутринта на закуска. Изглеждаше възбуден.
— Имам новини.
Луиш вдигна глава. Закуската му беше почти непокътната.
— За Изабел?
— Да. Полицията е получила анонимно обаждане. Нали знаете Диск Денунсиа?
Луиш кимна.
— Това е анонимна телефонна линия за обществено ползване, по която се докладват случаи на престъпна дейност. Преди седмица някой забелязал как извеждат една жена с вързани очи от лека кола до някаква малка складова постройка. Било посред нощ. Постройката се намира в Ирая, на север от града. Полицията възнамерява да направи проверка тази сутрин.
— Ще бъдат внимателни, нали? Нямат намерение да атакуват мястото или нещо такова?
— Да Силва ме увери, че няма да го направят. Ако открият Зико и приятелите му, само ще ги наблюдават и ще ги арестуват едва след като Изабел бъде освободена.
— Сигурен ли сте? — Луиш изгледа с подозрение Нелсън.
— Познавам Да Силва от петнадесет години. Даде ми дума.
