Говорих и с Джейми. Беше олицетворение на съчувствието. Каза, че целият салон бил в шок, но че животът си има своите закони. Ставаше дума за продажбата на сделката за Мексико. Не вървяла много добре и в счетоводните книги на „Декер“ имало още голямо количество облигации. Самата ситуация в Мексико започваше да се клати: хората започваха да се питат дали правителството ще съумее да рефинансира дълговете си, които трябваше да се погасяват тази година.
Не давах пет пари.
Полицията идва отново. Бяха успели да идентифицират гласа на Зико с два предишни записа, правени при други отвличания. И в двата случая с жертвите се бяха отнасяли добре и накрая ги бяха освободили. Това повдигна духа на Луиш. Също и моя.
Самото очакване обаче започваше да ни тежи. Бяха изтекли едва четири дни от отвличането на Изабел, но на нас ни се струваха много повече. Нелсън ни предупреди да се подготвим за продължително чакане — тези случаи се проточвали със седмици, а понякога и с месеци, не с дни. Но въпреки това при всяко иззвъняване на телефона тримата с Луиш и Корделия все си мислехме, че това ще е окончателното споразумение за освобождаването на Изабел. Разбира се, че грешахме.
По предложение на Корделия през уикенда посетихме фазендата на Луиш близо до Петрополис — тя чувстваше, че една смяна на обстановката ще се отрази добре на Луиш. Той се тревожеше, че Зико няма да може да се свързва с нас, но тя му посочи, че ако Мария му даде номера в Петрополис, той едва ли ще се откаже да говори.
Луиш ме взе от хотела в късния петъчен следобед. Шофьорът му ни откара до летището „Сантос Дюмон“ в центъра на града. Останах изненадан. Петрополис беше само на четиридесет километра и никой не ми беше обяснил, че ще пътувам дотам по въздуха. Луиш се поразсея малко, докато ме водеше през летището до един малък микробус, който ни откара до един син хеликоптер. Беше с пет места. Корделия и съпругът й вече ни чакаха. Аз също се качих, като се преструвах, че за мен това е най-обикновеното нещо на света. След две минути хеликоптерът се издигна във въздуха и полетяхме над залива Гуанабара.
Двайсет минути по-късно се озовахме над планините. Под нас, сред гънките на възвишенията, се точеха шосета и сгради. Снижихме и обраслите в гори склонове се издигнаха и от двете ни страни. Стрелнахме се в едно дефиле и там, под една гола скала, изскочи голяма бяла къща, обградена от буйна градина. Имаше и езеро, а до къщата — затревена площадка.
Стаите на фазендата бяха просторни и прохладни. Мебелите бяха избирани с вкус, без да бъдат крещящи: тъмно колониално бразилско дърво, персийски вази, френски картини от деветнадесети век. Тук беше няколко градуса по-хладно, отколкото в Рио, но въпреки това все пак горещо според стандартите ми. И въпреки това в камината във всекидневната гореше силен огън.
Луиш видимо се отпусна. Сега разбрах защо Корделия бе настояла за това. Беше му навик да се прибира тук всяка петък вечер, за да си почине. А точно от това се нуждаеше най-много сега.
Тази вечер атмосферата беше почти нормална. Съпругът на Корделия, Фернандо, беше добър компаньон. Беше адвокат с отлично чувство за хумор и неспособност да взема на сериозно нито себе си, нито Бразилия. Шегуваше се и с Корделия, впрочем.
Смяхме се, наистина се смяхме, докато вечеряхме, събрани в единия край на една смешно дълга маса, когато телефонът иззвъня.
В трапезарията имаше дериват. Не беше трудно да разберем по реакцията на Луиш кой се обажда. Луиш беше подготвен. Играеше разстроен човек, който се опитва да се владее. Разговорът продължи по-малко от две минути. Зико каза, че един милион долара било оскърбително предложение. Луиш му отвърна, че петдесет милиона пък са абсурд. Зико упорстваше. Тогава Луиш покачи офертата на милион и половина. Искаше да накара Зико да разбере, че има представа от правилата на играта и е готов да я играе.
Веднага след това Луиш телефонира на Нелсън, който каза, че на следващия ден идва. Той отново ни вдъхна кураж. Според Нелсън всичко се развивало по плана.
На следващата сутрин, в събота, Луиш ме разведе из градината. Тя се простираше в котловината под къщата на почти половин миля и се сливаше с гората. Дъхът ми секна от гледката. От двете ми страни и пред нас се издигаха големи, с абсурдни очертания планини, очевидно със същия геологически произход като тези, които обграждаха Рио. Една от тях представляваше отвесна гола скала, докато останалите бяха покрити с дървета в ниското, а по-нагоре се откриваха чудесни ливади. В единия край на градината имаше продълговато езеро. Въздухът беше студен и чист, макар и малко влажен, и изпълнен със звуците на течаща вода и птича гълчава. Имаше лебеди, бели и черни, фламинго, екзотични патици и цял куп други, които не познавах.
— Красиво е — казах.
— Проектирано е от Бърл Маркс, германец, дошъл тук в края на войната. В тази градина има две хиляди вида растения. Тук са се правели разкошни увеселения.
Погледнах го. Не ми приличаше на голям любител на увеселенията. Приличаше ми на висок самотен мъж, който мъжествено посреща несгодите.
