— Ник, как си? Тъкмо се канех да ти се обадя, за да ти благодаря.
— О, така ли? — За какво ми говореше, по дяволите?
— Да. За спонсорството от страна на „Декер Уорд“.
Сърцето ми се сви. Проклятие!
— Какво спонсорство?
— Току-що разговарях по телефона с някой си Рос. Той каза, че „Декер Уорд“ искали да осигурят значителна финансова помощ за школата по руски изследвания, като започнат с изпитателен период от година и после ще решат за евентуално продължение.
— В замяна на какво?
— Ами, искат достъп до някои от нашите хора и контактите ни. Планирали да разширят бизнеса си в Русия. Готови са да плащат добри търговски цени за всякаква консултантска работа, при която те са посредници. Всичко е абсолютно точно. Точно това външно финансиране, от което толкова много се нуждаем! Отлично свършена работа.
— В действителност аз не знам нищо за това.
— О! А аз си мислех, че на теб дължа благодарността. Сигурно така или иначе си им направил отлично впечатление. Е, как вървят нещата при теб?
— Ами, никак. — Опитах се да прогоня подмилкващата нотка от гласа си, но не успях. — Напуснах. Ти ми каза да ти се обадя, ако атмосферата на Сити се окаже неподходяща за мен.
Ръсел беше преизпълнен от ентусиазъм.
— Е, сега вече ще можем да намерим нещо подходящо за теб тук. Още не сме изяснили подробно детайлите от сделката по спонсорството, но ти вероятно би могъл да поемеш част от работата по връзката с „Декер“.
— Чакай за секунда, Ръсел — прекъснах го аз. — Не съм сигурен, че това може да стане. Раздялата ни с „Декер“ съвсем не беше джентълменска.
— О!
— Би ми било от полза, ако продължим разговора на тема работни места в други университети. А и бих искал да те използвам за поръчител, ако мога.
Номерът стана. Гласът на Ръсел изведнъж стана по-предпазлив.
— Добре. Нека си поговорим.
— Утре?
— Няма проблеми. Да кажем в единайсет? До утре.
Нервно почуках на полуотворената врата на Ръсел; състоянието ми беше същото както и преди пет години, когато бях дошъл пак тук да търся работа.
— Влизай.
Още като го зърнах разбрах, че е разговарял с някого от „Декер“. Защото той обикновено ме поздравяваше с лъчезарна усмивка, но този път се надигна доста неловко от бюрото си и ми стисна ръката, като избягваше погледа ми.
— Здравей, Ник. Заповядай, седни.
Все едно че му се бях изтърсил изневиделица. Щръкнах на малкия стол, прилепен плътно до бюрото му. Познавах много от книжата, натрупани отгоре му. По-голямата част от тях бяха с грифа на школата за руски изследвания — купища административни задачи и нито една страница на кирилица.
Той свали очилата си, изтри ги и се навъси.
— И така, за какво искаше да си поговорим?
— Търся работа. Бих искал да знам дали можеш да ме насочиш нейде?
— Не съм чувал за нищо конкретно, откакто си тръгна оттук. Мисля, че онова място в Шефилд може би е още свободно. Има вероятност скоро да изскочи нещо и в университета в Съри. Освен тези две възможности няма кой знае какво.
И това беше моят преподавател, почти приятел през изтеклите почти шест години. Човекът, който си заложи авторитета заради мен въпреки липсата на все още официална диплома за квалификацията ми по руски език. Можеше да направи много повече от това за мен.
Трябваше да разбера какво се е случило.
— Ще ми дадеш препоръка, нали?
Препоръка от Ръсел беше от съдбоносна важност за мен. Той беше високо ценен и уважаван сред академичните среди на Великобритания. Дори и по целия свят. Без добра препоръка направо угасвах. Нямаше да имам и най-малък шанс да си намеря работа.
Очилата му отново станаха обект на поредното бърсане и лъскане.
— Може да се окаже трудна работа — каза той. — Мога да ти дам нещо от този род, разбира се. Но ще ми е много трудно да го разкрася.
— Защо? Какво не е наред? Какво ти казаха от фирмата?
— Господин Рос от „Декер Уорд“ ми разясни обстоятелствата, при които си напуснал фирмата им.
— Кой господин Рос?
Ръсел се поколеба.
— Мисля, че спомена, че се казва Едуардо Рос. Не съм сигурен.
— О, ясно. И какво ти каза?
Ръсел се разшава неловко в креслото си.
— Каза ми, че си бил заловен от властите в Бразилия при опит за подкупване на длъжностни лица по някаква сделка там, че това станало публично достояние и че на тях им се наложило да те освободят.
— Но това е пълна глупост!
— Аз четох статията във вестника, Ник. — Той извади фотокопие на статията от вестника на Бочи.
— Но това беше работа на „Декер Уорд“. Мога да ти покажа друга статия, която твърди точно противоположното!
— Рос ми каза, че освен това ти си се свързал с пресата зад гърба на фирмата. — Поведението на Ръсел рязко се бе променило. Той вече се бе привел напред с издадена долна челюст, готов за сблъсък.
— Добре, не желаеш ли все пак да изслушаш и моята гледна точка за тази история?
— Окей. Давай.
И аз се опитах да обясня. Беше трудно, защото нямах възможност да разказвам в подробности, но мисля, че се справих добре. Ръсел обаче не ме слушаше. Просто не ме чуваше —
И когато приключих, той почука с молива си и каза:
