— Заповядайте, господа, седнете. — На вратата се почука и един човек с външност на лакей внесе кафето. — Както виждате, сам съм, нали така пожелахте. Не съм казал на никого от фирмата за посещението ви, но ще ви призная, че съм любопитен да разбера за какво става дума.
— Добре, господин… е… — Стал се поколеба, оказал се непривично неподготвен за ситуацията. — Имате ли нещо против, ако ви казвам Анди?
— Няма проблеми, Сид — усмихна се Къртън.
Усетих как Дуайт Годфри леко се стегна. Явно Стал предпочиташе Сидни пред Сид.
— Добре, Анди. Работата е съвсем проста. Искаме да ви направим оферта за компанията ви.
Къртън се отпусна в стола си.
— Поласкан съм — отвърна той. — „Декер Уорд“ обаче се развива с много бърз темп и ние очакваме този растеж да продължи. Не мисля, че моментът е особено подходящ за такова нещо.
— Прав сте — каза Стал и зачака.
— Е — каза Къртън с приятна усмивка. — Трябва да ви кажа, че ме заинтригувахте. Каква цена предлагате?
— Десет милиона лири.
— Десет милиона! — изсумтя Къртън. — Това е пълен абсурд! Предполагам сте наясно, че финансовите ни резултати са тайна, но годишните ни печалби са значителни.
— О, това ни е известно — отвърна Стал, фиксирайки Къртън с кафявите си очи. — Работата обаче е там, че си имате проблеми с групата за развиващите се пазари. Не ни е известно обаче дали сте наясно колко е голям проблемът ви.
Къртън вече показа явни признаци на интерес.
— Ако съм ви разбрал правилно, имате предвид сделката, която сключихме миналия месец с Мексико?
— Да, и още нещо.
— Вярно, сделката не се разви особено сполучливо. Моментът не беше избран съвсем подходящо. Когато обаче доминирате определен пазар, както в нашия случай, понякога просто нямате избор. Мога обаче да ви уверя, че ще се справим. Вижте, ако искате да говорим за развиващите се пазари, може би трябва да повикам Рикардо Рос. — И той посегна към телефона.
— Не, недей, Анди — спря го Стал. — Има и още нещо. Ник?
— Сър, известно ми е, че Рикардо е закупил мексикански облигации на стойност четири милиарда долара и два милиарда дълг от други латиноамерикански длъжници. Както знаете, пазарът рязко се срина за последните две седмици. Повече от сигурен съм, че загубите на „Декер“ са повече от милиард и половина долара.
Къртън не отговори веднага. Изражението му от учтиво внимание се промени в явна враждебност. Разбира се, че това му дойде малко множко. Бяха го оставили в неведение като последния глупак. Беше притиснат в ъгъла. Оставаше му само един изход — да си пробие път с бой.
— Кой сте вие, по дяволите? — изръмжа ми той. — Да не сме ви изритали?
— Напуснах, преди да ви дам тази възможност, сър.
Той се обърна към Стал.
— Не мога да разбера как е възможно да се вслушвате в думите на този човек. Той дрънка очевидни безсмислици. Съчинил си е всичко от начало до край.
— За съжаление думите му се покриват напълно с онова, което наблюдаваме на пазара, Анди — отвърна Стал. — Имам му доверие.
— Е, аз пък му нямам. И мисля, че трябва да си тръгвате. Не съм длъжен да слушам такива подмятания.
Стал се изправи.
— Добре, Анди. Вдигаме си задниците. Провери обаче все пак думите на Ник. Винаги можеш да ни се обадиш, ако промениш решението си. Но ще те помоля нещо, нямаш нищо против, нали? Не казвай на Рос за приятелския ни разговор. Поне докато не се увериш, че не крие нищо от теб.
Къртън ни изпрати с ледено мълчание.
Стал ми позвъни на следващия ден по обед.
— Къртън иска да разговаряме. Този път обаче желае да проведем разговора в нашата кантора. Можеш ли да дойдеш в три?
— Идвам.
Нямах никакво време, но успях да се пременя в костюм, да стигна с велосипеда до гарата, да хвана влака за Лондон, после метрото до Ливърпул стрийт и в три без десет да се добера до кантората на „Блумфийлд Уайс“. Срещнахме се в залата за конференции: Къртън, Стал, двамата корпоративни финансисти и аз. Помещението беше много по-семпло и безцветно от онова, в което се бяхме срещнали в „Декер Уорд“, но от прозорците му се разкриваше чудесната гледка на един гигантски железен фалос, сякаш довян от вятъра. Този път Къртън беше в компанията на мъж, когото представи като Гайлс Тилфорд от „Тилфорд и Ко“, един бутик за корпоративно финансиране. Фактът, че бе довел със себе си независим съветник, беше обнадеждаващ. Това навяваше мисълта, че разговорите ни може да стигнат до нещо конкретно.
— Хайде, Анди, давай — каза Стал.
Къртън се справи добре. Запази хладнокръвие. Макар и да изглеждаше замислен, не напомняше на човек, току-що открил, че холдингът му, за който е смятал, че струва няколко десетки милиона долара, внезапно се е стопил до някакви си нищожни пет милиона.
А такава беше истината.
— Може би не е зле отново да повторите подробностите от офертата си…
