Преговорите течаха бързо. А и нямаше как да бъде другояче. Всяко следващо влошаване на пазара щеше да обезцени „Декер Уорд“ още повече. Стал напусна Лондон, но Годфри и Шварц останаха и ме държаха в течение. Къртън внимаваше Рикардо да не надуши нещо. Изпрати в Канари Уорф трима свои доверени хора под прикритието на вътрешна ревизия. Това явно обезпокои донякъде Рикардо, но не събуди подозренията му. Той беше уверен, че може да се справи с всякакви вътрешни ревизори.
Всеки ден си купувах „Уолстрийт Джърнъл“. Мексиканската сделка бе застинала в положение, което нито се влошаваше, нито се подобряваше. Не се знаеше каква съдба очаква закона на Пинък в американския конгрес. Беше изместен до известна степен от преговори относно кои военни бази в континенталните Съединени щати да бъдат закрити.
Не ми беше лесно да се съсредоточа върху дисертацията си, но полагах всички усилия. Докато си седях в стаята на горния етаж на къщата на Джейми и Кейт, разумът ми непрекъснато се връщаше на сделката. Бях в приповдигнато настроение. Прекарвах много часове с представата за физиономията, която щеше да се изпише върху лицето на Рикардо, когато разбереше за продажбата на „Декер“. И то на кого! На „Блумфийлд Уайс“! Дори и той не би могъл да запази хладнокръвие в този момент. Двамата с Едуардо вероятно си имаха скътани парици за такива ситуации, но простата загуба на пари едва ли щеше да нарани толкова гордостта на Рикардо, както удар от този род. Това щеше да е истинско публично унижение. Да се окаже, че могъщата машина на „Декер“, от която всички на пазара трепереха, всъщност е най-обикновена купчина хартия.
Помислих си за Изабел и се усмихнах мрачно. Бях сигурен, че на нея щеше да й хареса. Ако беше жива. Познатото повтарящо се трескаво чувство на вина се завърна. Помислих си дали да не позвъня пак на Луиш да проверя за някакви новости, но нямаше смисъл. Знаех, че щеше да ми се обади веднага щом научеше нещо.
Изпитвах известни угризения за останалите хора, които работеха в „Декер“: Шарлот Бакстър, Мигел, Педро, и, разбира се, Джейми. „Блумфийлд Уайс“ обаче възнамеряваха да задържат повечето от тях — в действителност те купуваха хората. Екипът наистина беше добър: дори и без Рикардо те щяха да са най-добрите на пазара.
Размишленията ми бяха прекъснати от почукване на вратата.
— Да!
Беше Кейт. Лицето й беше сериозно. Носеше един кафяв плик. Отворен. Познах го веднага.
Проклятие! Това беше вътрешен доклад, подготвен от анализатори в „Блумфийлд Уайс“ за състоянието на „Декер“.
— Къде го намери? — попитах я.
— Долу до телефона.
По дяволите! Бях звънил на Дуайт Годфри, когато Кейт беше отишла да вземе Оливър от занималнята. Годфри бе искал да узнае дали докладът на „Блумфийлд Уайс“ съвпада с онова, което съм видял в „Декер“. Нямаше големи разминавания. Но го бях забравил до телефона.
— Прочете ли го?
— Да.
Кейт спря в средата на стаята. Беше се ползвала с репутацията на добър адвокат в Сити. Щом го беше прочела, значи беше наясно с нещата. Беше силно разтревожена. Усетих страните си да пламват — бяха ме заловили на местопрестъплението.
— Защо ти е този доклад, Ник?
Поех си дълбоко дъх. Вече не можех да извъртам.
— Защото това е моя идея.
— Твоя идея?
— Да. Аз предложих на „Блумфийлд Уайс“ да закупят „Декер“.
Кейт приседна на леглото, без да пуска плика.
— Защо?
— Защото Рикардо си го търсеше — казах бавно. — Също и Едуардо. Те се опитаха да съсипят кариерата ми. Съсипаха жилището ми и унищожиха дисертацията ми. А и не съм само аз потърпевшият от мръсотиите им. Направиха същото и с Дейв. И с бедните копелета, които живеят във фавелите. А и кой знае защо е бил убит Мартин Белдекос?
Започвах да се разгорещявам.
— Рикардо си мисли, че правилата на простосмъртните не се отнасят до него. Е, ще му покажа колко дълбоко се заблуждава. Ще го накарам да изпита какво е когато работата на живота му бъде изтръгната от ръцете му.
Кейт ме гледаше с твърд поглед.
— Но какво ще стане с Джейми? Това ще го постави в невъзможна ситуация.
Въздъхнах.
— Знам. Но „Декер“ потъва. Ако „Блумфийлд Уайс“ ги погълне, Джейми пак ще си има работа. — Погледнах я в очите. — Ще му кажеш ли?
— Не знам — отвърна тя и стана от леглото.
Вратата леко хлопна подире й.
Прекарах възможно най-кратко с Кейт и Джейми същата вечер, като се извиних, че имам работа по дисертацията си, и се спасих в стаята си. Седнах пред бюрото с купищата листове пред мен и ум, блуждаещ на друго място. Щеше ли да му каже? Как ли щеше да реагира той?
Разбира се, бях подготвил оправданието си — беше същото, което вече бях казал и на Кейт. Джейми обаче щеше да погледне на нещата от друг ъгъл. Знаех отлично колко важен е „Декер“ за него. Освен това той ми беше дал подслон в дома си, а аз го бях предал. Не исках да го предавам.
Започнаха да ме гризат съмнения дали нямаше да е по-добре, ако изобщо не се бях захващал с „Декер“. Да се бях отказал, както ме беше посъветвал Дейв. Да бях оставил Рикардо на мира, както бяха направили всички смачкани от него. Но не го бях направил. А вече беше късно да променя нещата.
