На следващата сутрин изтървах Джейми. Той бе потеглил на работа още преди другите да са се събудили, както винаги. На закуска бяхме тримата с Кейт и Оливър.
— Разговаря ли с него? — попитах я.
— Излез да си поиграеш, Оли — каза тя на сина си, който човъркаше остатъците от закуската си още по пижама.
Той дори не я дочака да довърши — стрелна се като светкавица. Много мразеше да се облича сутрин и това беше шанс да отложи омразната му процедура.
— Не — каза тя, след като Оли изчезна.
Усмихнах се с облекчение.
— Поне можеше да ми кажеш какво правиш! — избухна тя.
— Не можех — отвърнах. — Това щеше да те постави в невъзможно положение.
— Е, добре, как мислиш, в какво положение се намирам сега?
Свих се. Браво на нея — право в десетката.
— Ще му кажеш ли?
— Не — поклати глава тя. — Снощи си блъсках много главата. По-добре е да не знае. Така, ако „Декер“ оцелее като независима фирма или „Блумфийлд Уайс“ ги погълне, той ще бъде чист.
— Съжалявам, Кейт, но това, което правя, е единственото правилно нещо.
— Знам — кимна тя. — И се надявам да пипнеш тези копелета за гушите!
Същия ден следобед позвъних на Стал в Ню Йорк. Въпреки високото си положение, той разговаряше охотно с мен. Това вдигаше здравата кръвното на подчинените му, които не одобряваха достъпа, който имах до него.
— Как се движат нещата? — попитах го.
— Чудесно, Ник, чудесно. Вчера се върнах от Женева. Срещнах се с директорите на „Шалме“. Съсипах ги! Нямаха си представа какви яйца се мътят в „Декер“. Убеден съм, че нямат представа и какво възнамеряват да правят техните хора по развиващите се пазари. Но здравата са уплашени. Започват да загряват, че целият този многообещаващ латиноамерикански бизнес съвсем не е само мед и масло, както си го мислят. Те дори не знаеха, че „Шалме“ използва стотици милиони от паричките на клиентите, за да захранва „Декер“! — Стал се изкикоти. — Да можеше само да зърнеш физиономиите им! Сякаш изсипах цяла каруца пресен говежди тор върху лъскавите им бюра. Което в известен смисъл направих де, разбираш ме.
— И какво се канят да правят?
— Искат да се отърват колкото е възможно по-бързо. Жадуват да продават.
— Отлично. Означава ли това, че сме успели?
— Кажи-речи. Работим върху крайния срок: четиринадесети юни. Има да се свърши още работа и Къртън трябва да убеди съответните институции и фондовата борса да одобрят сделката, но това не би трябвало да е проблем. И тогава вече птичката каца в ръката ни.
Четиринадесети юни беше следващият петък.
— Великолепно!
— Да-а, страхотна сделка, Ник.
— Рикардо надушил ли е нещо?
— Не. Няма си и представа. — Последва ново изкикотване. — Хайде, че имам работа, Ник. — И телефонът замлъкна.
Загледах триумфално телефона. Най-после!
Този път, когато Кейт почука, наистина работех върху дисертацията си.
— Ник, на телефона. Мисля, че е бащата на Изабел.
Втурнах се презглава по стълбите. Кейт дискретно не влезе след мен.
— Луиш! Как си?
— Ник! Имам новини.
— Какви?
— Изабел е жива.
Сърцето ми подскочи. Обзе ме огромна радост, която страхът обаче веднага потисна. Беше прекалено хубаво, за да е вярно.
— Къде е? При теб ли е?
— Не, Ник. — По тона му разбрах какво ще последва. — Зико ми се обади. Каза, че още я държат.
Разочарование. И веднага нов страх.
— Имаш ли доказателство, че е жива?
— Да. Решил съм да ти се обаждам само когато съм сигурен, че е жива.
— Какво стана? Защо тогава не представиха доказателство, че е жива?
— Не знам. Зико каза, че тогава са прекъснали преговорите поради полицейската операция. Това обаче не ми звучи особено убедително.
На мен също не ми звучеше достоверно. Но Изабел беше жива, това беше най-важното!
— И колко иска този път?
— Там е работата, Ник, че този път не иска пари.
— Че какво друго ще иска?
— Да спреш поглъщането на „Декер“.
Бях зашеметен. Откъде можеше Зико да знае за поглъщането на „Декер“, по дяволите? И какво му влизаше на него в работата?
— Ник? Чуваш ли ме?
— Да, чувам те — отвърнах. — Това направо ме хвърли в тъча. Но е толкова хубаво да знам, че Изабел е жива. Остава ни само да измислим как да я отървем.
— Каква е тая работа с поглъщането на „Декер“? — попита той.
Поех си дълбоко дъх и му обясних. Безопасността на Изабел беше много по-важна от всякаква лоялност, която дължах на „Блумфийлд Уайс“.
Луиш, разбира се, ме слушаше с внимание.
— Но защо похитителите ще ги е грижа за „Декер“?
— Не знам. — Опитах се да разсъждавам на глас. — Единственият човек, който може да е загрижен за това, е Рикардо?
— От това следва, че той стои зад отвличането, така ли?
— Предполагам. Или той, или брат му Едуардо. По-вероятно ми изглежда зад цялата работа да се крие Едуардо.
— Filho da puta!
— Не мисля обаче, че Рикардо знае за поглъщането.
— Е, щом Зико знае, значи някой трябва да му го е казал — измърмори Луиш. — И между другото, той каза и още нещо. — Гласът му изведнъж стана напрегнат.
— Да?
— Ако говорим с полицията, обеща да ми изпрати главата на Изабел.
— Искаш да кажеш… — Стомахът ми внезапно се сви. — О, господи!
— Разговарях с Нелсън. Всъщност той е тук.
