— Десет лири. Много добра резба. Искаш, мистър?
— Онова, което искам — измърмори Ангълтън, — са някои отговори, по дяволите.
Гледа след колите, докато не се изгубиха, после бръкна в джоба си, извади пачка банкноти, пъхна ги в ръката на момчето, обърна се и с тежки стъпки тръгна обратно към музея.
— Искаш до пирамидата, мистър? Искаш магазин за парфюм? Истински египетски парфюм. Много евтин, много добър за съпруга.
Ангълтън не каза нищо, само махна с ръка и продължи.
Моли Кирнан крачеше нервно и очите й шареха между мобилния й телефон и северната врата на посолството. Целият персонал и посетителите нямаше откъде другаде да минат и от време на време вратата на будката за охраната се отваряше и някой се появяваше. Всеки път Кирнан спираше и поглеждаше само за да тръсне глава и да продължи да крачи, да попипва телефона на кръста си с желание той да иззвъни. Вярно, вече бе звънил два пъти и Кирнан се обаждаше, преди да е свършил и първият сигнал, обаче обажданията не бяха това, което чакаше, затова тя учтиво, но твърдо ги прекъсваше.
— Хайде, хайде — шепнеше тя. — Какво става? Къде сте? Хайде!
— И как точно смятате да ги изнесете от страната, господин Гиргис?
— Предполагам, че на това му казвате търговска тайна, мосю Коломбел. На вас ви е нужно да знаете единствено, че скулптурите ще пристигнат в Бейрут в уговорения час и на уговорената дата. При това срещу съгласуваната сума.
— И са от XVIII династия? Абсолютно ли сте уверен в това?
— Аз доставям онова, което съм обещал. Казано ви е, че предметите са от XVIII династия, и точно това ще получите. Не се занимавам с фалшификати и репродукции.
— С картуша на Ехнатон?
— С картушите на Ехнатон, на Нефертити и с всичко останало, както ви го описа експертът ми по антиките. За съжаление господин Осман довечера е зает с друго и не може да присъства, но бъдете спокоен — предметите съответстват на очакванията ви, а може би дори ги надвишават.
Мосю Коломбел — елегантен дребен французин с неестествено черни коси — се усмихна доволно.
— Ще направим добри пари от това, господин Гиргис. Много пари.
Гиргис разпери ръце.
— Това е единствената причина да съм в тоя бизнес. Ако позволите да ви посъветвам — равиолите с омари са изключително вкусни.
Французинът зачете менюто, а Гиргис отпи от чашата си с вода и обърна глава към двамата си колеги на масата. Бутрос Салах, набит, с четинести мустаци и цигара в ъгъла на устата, и Мохамед Касри — висок, брадат и с крив нос — също го погледнаха; тримата съвсем леко си кимнаха в знак на това, че сделката е в кърпа вързана.
Вечерята ненужно отклоняваше Гиргис от по-важните му дела, но Коломбел бе пристигнал в Кайро специално за срещата, а човек не бива да е нелюбезен с клиентите, готови да платят за крадени скулптури. Сумата, за която ставаше дума — два милиона долара, — беше нищожна в сравнение с проекта Зерзура, но бизнесът си е бизнес и затова срещата се състоя. Докато четиримата уточняваха подробностите около сделката, Гиргис раздразнено потропваше с крак под масата, защото чакаше новини от лентата във фотоапарата, искаше час по-скоро да разбере дали тя ще ги отведе до оазиса. Беше се надявал да получи резултата по-скоро — хората му се занимаваха с негативите вече повече от час, — но макар и с усилие, запазваше спокойствие. Накрая бяха получили негативите, а също така Броуди и момичето, а това беше добре. Отпи още глътка вода, погледна мобилния си телефон и запрелиства собственото си меню в опит да се поразсее. Междувременно се появи един сервитьор и пошепна нещо в ухото му. Гиргис кимна, избута стола си назад и се изправи.
— Трябва да ме извините мосю Коломбел, но възникна нещо неочаквано и се налага да отида другаде. С колегите ми може да уточните всички подробности, а ако желаете, след като вечерята приключи, можем да ви предложим някои развлечения. За мен беше истинско удоволствие да работя с вас.
Стисна ръката на французина, който изглеждаше донякъде притеснен от неочакваното тръгване на домакина си. Гиргис обаче, без да губи повече време, се обърна и напусна заведението. Лимузината му го чакаше отвън. Шофьорът отвори задната врата, където вече го чакаше Ахмед Осман, специалистът по антики — пълничък човек с чорлава коса и очила с дебели стъкла.
— И така? — вдигна вежди Гиргис, след като затвори вратата.
Осман поклати глава и събра пръсти. По нещо неуловимо много приличаше на къртица.
— За съжаление нищо, господин Гиргис. Половината филм беше повреден, а другата половина…
И му подаде тесте снимки формат А4.
— Ненужна, абсолютно ненужна. Обърнете внимание, всички образи са от вътрешността на оазиса — по нищо не може да се разбере къде се намира. Това е същото, като да се опитваш да намериш къща в средата на града, докато разполагаш само със снимка на банята. Напълно ненужна снимка.
Гиргис отегчено огледа снимките.
— Да не си пропуснал нещо?
Осман сви рамене и отново събра върховете на пръстите си.
