— Прегледах всичко изключително внимателно, така че бих казал „не“. От друга страна… — той се усмихна притеснено — аз не съм световен авторитет по този въпрос.
— Броуди?
— Да. Професор Броуди е световният авторитет.
— Тогава значи е време да побеседваме с него. — Гиргис му върна снимките, вдигна вътрешния телефон на лимузината и даде указания на шофьора.
— Откровено казано, не мога да си представя как би ни помогнал — поклати глава Осман, докато колата тръгваше. — Дори да е успял да забележи нещо. Според хората той бил доста… голям инат.
Гиргис нагласи маншетите на ризата си и махна някаква прашинка от сакото.
— Повярвай ми, Ахмед, след като приключим обработката на професор Броуди в Маншиет Насър, той ще е най-услужливият човек. Ще се моли да ни помага.
— Падна ми — промърмори Фрея, натисна хлебарката с маратонката си и бавно я размаза върху прашния цимент. Жълто-кафявите й вътрешности се присъединиха към останките от другите хлебарки, които беше убила през последния час.
— Как си? — попита Флин.
Тя само сви рамене.
— Не съвсем… Как е? — Тя кимна към чатала му.
— Ще оживея. Макар че известно време сигурно няма да карам колело.
Тя се усмихна вяло.
— Какво мислиш, че ще ни направят?
Сега дойде ред на Флин да свие рамене.
— Според досегашния развой, нищо особено приятно. Но те знаят по-добре. — Кимна към тримата биячи, които кротко седяха срещу тях с автомати на коленете, и им подвикна: — Хей, момчета, какво сте намислили?
Отговор нямаше.
— Сигурно държат да ни изненадат. — Той се приведе и разтърка слепоочията си.
Бяха на най-горния етаж на нещо, което приличаше на недостроена сграда — голямо сумрачно помещение, осветено от една-единствена флуоресцентна лампа, поставена на пода до охраната им. Макар подът, таванът и носещите колони да си бяха на мястото — гол бетон със стърчащи тук-там ръждиви железа, — имаше само три стени. Четвъртата страна на стаята беше отворена към нощта, зееща дупка към светлините на Кайро, като отвор на пещера, издигнат високо в скалите. Флин и Фрея бяха почти на ръба, седяха върху преобърнати щайги. Зад гърба им подът свършваше и зееше празно пространство чак до самата улица. Пазачите им бяха в средата на стаята, близо до стълбището. Въпреки липсващата стена двамата бяха на практика затворници.
— Какво е това място, по дяволите? — попита Фрея още като ги докараха тук.
— Маншиет Насър — обясни й Флин. — Тук живеят забалините.
— Забалините?
— Боклукчиите на Кайро.
— Отвлекли са ни боклукчии?
— Подозирам, че просто ни държат тук — отвърна Флин. — Според моите наблюдения забалините са порядъчни хора, макар и не от най-чистите.
Бяха се озовали тук преди един час и все още чакаха — а какво точно, никой от двамата не знаеше. Беше светло, когато пристигнаха, но вечерта се спусна бързо и сега всичко наоколо тънеше в мрак, а слабата светлина на лампата изобщо не прогонваше сенките от ъглите. Молци и други насекоми жужаха около флуоресцентната лампа, въздухът беше горещ и прашен и навсякъде — просмукващ се и обхващащ всички — витаеше сладко-киселият мирис на гниещ боклук.
Фрея въздъхна и си погледна часовника — 18:11. Флин се изправи и се обърна, пъхна ръце в джобовете си и се взря в нощта. Бяха в задната част на сграда, която се намираше на стръмен склон. Отдолу се ширеше разбъркан калейдоскоп от покриви и всичко се сливаше в неопределим хаос от мръсотия, тухлени и бетонни къщички, купчини смет. Докато останалата част от Кайро беше обляна от светлина — яркият килим от бяло и оранжево се простираше надалече, — специално този район беше потопен в мрак. Имаше някои слабо осветени прозорци — жалки мъждиви петна във всеобщия мрак, — а улицата долу грееше в мътнооранжево благодарение на няколкото натриеви лампи. Иначе всичко беше тъмно — като че ли сградите, алеите помежду им и купчините боклук бяха потопени в черно мастило. Понякога долитаха викове, тракане на съдове, далечно стържене на машини, но нямаше хора, поне Флин не виждаше никого. В квартала властваше някакво призрачно чувство — беше като селище на фантоми, избутани до ръба на града на живите.
Флин пристъпи още по-близо до ръба и погледна към улицата далече долу. Някакъв камион пълзеше по хълма вляво, към тихия шум на двигателя се добавяше шумът от шишетата, които превозваше. Мина точно под тях и забоботи нагоре, после изчезна зад завоя на улицата. След минута се появи друг камион, натоварен със стари електрически уреди. След него — в ярък контраст с порутеното обкръжение — се движеше лъскава черна лимузина. Флин се обърна към Фрея и каза:
— Изглежда, си имаме гости.
