— Когато бях малък, тия неща ги нямаше — заяви Гиргис високо, за да го чуят покрай тътена. — Пък и от тях възникна нужда едва в последните десетилетия. В наши дни има толкова много пластмаса. Както винаги, забалините успяха да се приспособят към новото.
Момчето вече събираше с лявата си ръка бутилки от пода и ги слагаше в подгъва на наметалото си като в торба. Върна се при гранулатора и започна да ги слага една по една в отвора отгоре, пак с лявата ръка. Чу се съскане и пращене и по пода като градушка се посипаха пластмасови люспи с размера на монети.
— Както виждате, шишетата влизат цели и ножовете вътре ги нарязват — обясняваше все така високо Гиргис. — Резултатът е суровина за производителите на пластмасови изделия в града. Много просто. И много ефикасно.
Момчето вече беше вкарало всички бутилки в машината и по сигнал от Гиргис отново натисна червения бутон и тя спря.
— Много просто и много ефикасно — повтори египтянинът, гласът му ехтеше неочаквано силен в тишината, която се бе възцарила в стаята. — Макар че, уви, невинаги е особено безопасно.
Побутна момчето и то вдигна дясната си ръка. Ръкавът на наметалото му се свлече и се видя, че е ампутирана, с морави белези, като че ли е била потопена в синьо-розова боя. Стърчеше парче кост. Фрея ахна, а Флин поклати глава и от съжаление заради момчето, и от отвращение, че недъгът му се показва по този начин.
— Ръкавите им понякога се закачат за ножовете — със сияещо лице обясни Гиргис. — Ръцете попадат вътре и малките пръстчета се накълцват на каша, после китката и така нататък. Мнозина не успяват да стигнат навреме до болницата и умират от загуба на кръв. Което в много отношения е спасение. Тъй като и без това бъдещето, което ги очаква, не е особено блестящо.
Остави ги да осъзнаят думите му, като все така бършеше ръце с влажната кърпичка. После се обърна към Фрея:
— Разбрах, че сте катерачка, госпожице Ханън.
Фрея не отвърна нищо, само го гледаше и се чудеше накъде ли бие.
— За съжаление не разбирам много от тия неща — продължи Гиргис. — Те не са особено свързани с моя бизнес. Интересно ще ми е да науча повече. Например дали съм прав, ако смятам, че ще е много трудно човек да се катери само с една ръка.
Флин направи крачка напред и изръмжа:
— Не я закачай. Каквото и да искаш, по дяволите, не я закачай. Тя няма нищо общо.
Гиргис изцъка с език.
— Има, има. И то много общо. Точно затова ръката й ще замине в гранулатора, ако не ми кажеш къде са направени снимките.
— По дяволите! — изруга Флин и размаха снимките пред Гиргис. — Това са само развалини! Дървета и развалини. Как, за бога, мога да ти кажа къде са направени снимките? Може да са заснети навсякъде. Навсякъде!
— Е, остава да се надяваме, в името на госпожица Ханън, да ми кажеш точно къде е това навсякъде. Разполагаш с двайсет минути да разглеждаш снимките и да ми дадеш някои данни. След това…
Той блъсна червения стартов бутон на гранулатора и той пак застърга и затропа. Гиргис го натисна още веднъж и машината спря.
— Двайсет минути — повтори Гиргис, докато шумът от мелещия механизъм бавно заглъхваше. — Ще изчакам на долните етажи.
Захвърли влажната кърпичка и заедно с рошавия си придружител тръгна към стълбите, като внимателно заобиколи нещо — хлебарка, досети се Флин.
— Ти си убил сестра ми — викна Фрея след него.
Той спря и се обърна, очите му се присвиха, като че ли не беше сигурен дали е чул добре.
— Убил си сестра ми — повтори тя. — А аз ще убия тебе.
След малка пауза Гиргис се усмихна.
— Е, да се надяваме професор Броуди да ми каже къде са направени снимките, иначе ще трябва да го направиш с една ръка.
Кимна любезно и изчезна надолу по стълбите.
Близнаците дължаха на майка си изкуството да приготвят агнешкото както трябва: според мнението на всички, опитали въпросното ястие, най-добрата в Кайро, ако не и в цял Египет рецепта. Тайната, беше им казала тя, е агнешкото да се накисне в каркаде, колкото е възможно по-дълго, дори за цял ден, понеже обилният червен сос не само прави месото по-крехко, а и му придава фина, изпълваща устата със слюнки сладост, която и допълва, и засилва ефекта от останалите съставки на сготвеното гърне — лука, картофите, граха и боба.
— Първо окъпваме хубаво агнешкото — повтаряше им тя, докато бяха малки, и въртеше месото в хибискусовата марината. — После го слагаме да спинка във фурната и накрая то отива…
— В устата ни! — хорово довършваха близнаците, мляскаха и се галеха по коремчетата. Майка им примираше от смях, притегляше ги към гърдите си и ги прегръщаше.
— Малките ми мечета! — смееше се тя. — Малките ми чудовища!
Тази вечер, с цялото суетене около Гиргис — полет в пустинята, преследване из Кайро, — нямаше време месото да се накисне както трябва, така че просто го бяха натопили в каркадето, докато накълцваха и подготвяха зеленчуците, а след това изсипаха всичко в глиненото гърне и го сложиха във фурната.
