Едновременно с думите му отвън прозвуча клаксон и охранителите станаха. След малко по стълбите се чуха стъпки, отначало тихи, после по-отчетливи; пристигащите — явно бяха повече от един — се изкачваха при тях. Фрея инстинктивно стисна ръката на Флин. Стъпките се чуваха все по-близо и по-близо и накрая в стаята влязоха двама души. Единият беше нисък и дебеличък, чорлав, държеше плик формат А4. Другият беше по-възрастен и по-слаб, с безупречно елегантно облекло, сивата му коса беше прилепнала към скалпа, очите му бяха пронизващи, а лицето жълтеникаво, с тънки, почти липсващи устни. Изглежда, той командваше парада, тъй като другите египтяни се отдръпнаха с уважение, за да му направят път. Той застана пред пленниците и ги загледа, без да казва нищо.
— Романи Гиргис — промърмори Флин.
— Познаваш ли този човек? — Фрея пусна ръката на Флин.
— Чувал съм за него — отвърна англичанинът, гледаше новодошлите предизвикателно. — Всички в Кайро са чували за Романи Гиргис.
И след кратка пауза повиши глас:
— Трудно е да си представи човек по-уродливо лайно от него.
Дори да се засегна, Гиргис не го показа. Вместо това кимна на спътника си, който стоеше на половин крачка зад него, взе плика от ръката му и го подаде на Флин.
— Не ти прилича сам да си вършиш мръсната работа, Гиргис — процеди англичанинът, извади тесте снимки от плика и ги запреглежда. — Къде са ти дебилите?
Гиргис се усмихна — гадничко, неприятно изражение, като на влечуго, което се кани да ухапе.
— На гости при майка си — отвърна на английски. — Много предани синове са, много нежни. И са много по-добри от мен. Както сам скоро ще се увериш, впрочем.
Усмивката му започна да се разширява, но бързо се преобрази в гримаса на отвращение, понеже една хлебарка пробяга по пода точно пред него и той отстъпи с мърморене назад. Един от хората му пристъпи напред и смачка насекомото, направо го размаза върху бетона. Едва когато се увери, че гадината е напълно унищожена, Гиргис се овладя, махна няколко въображаеми прашинки от ръкавите си и отново се обърна към Флин, но сега тонът му беше хладен и режещ като скалпел. Останалите египтяни стояха безмълвно и гледаха строго; огромните им сенки се проектираха на тавана.
— Ще разгледаш тия снимки — изръмжа Гиргис злобно. — Ще ги разгледаш, а после ще ми кажеш къде са направени. Къде точно са направени.
Флин погледна снимките и започна:
— Ами тази е от Тимбукту… Тази пък е от Шанхай, тази прилича на Ел Пасо, а тази… — вдигна снимката високо. — … убий ме, ако това не е леля ми Етел в Торемолинос.
Гиргис го гледаше, все едно бе очаквал точно такъв отговор. Извади от джоба си пакетче влажни кърпички и бавно почна да си бърше ръцете. Мълчеше — чуваше се само тихото блъскане на молците във флуоресцентната лампа, а отвън — тракане на някаква каруца и далечни автомобилни клаксони. Накрая египтянинът хвърли кърпичката на пода и заговори на хората си на арабски. Един от тях вдигна лампата, сложи я на някакъв стол и насочи светлината към далечния ъгъл на стаята, където от пода до тавана бяха натрупани полиетиленови чували. До тях имаше машина, с отвор отгоре и разнообразни ръчки и бутони отстрани. Гиргис отиде до нея, дебеличкият заприпка подир него като послушно кученце. Двама от охранителите избутаха Флин и Фрея натам, като ги мушкаха с пистолетите си. Третият, човекът, който бе преместил лампата, отиде до стълбите и подвикна на някого долу.
— Знаете ли какво е това? — обърна се Гиргис към Флин и Фрея и погали с обич машината.
Те не отговориха, само го гледаха предизвикателно.
— Нарича се гранулатор — отговори египтянинът на собствения си въпрос. — Обичайно съоръжение в тази част на града. Най-често ги държат на партера, но ние качихме този тук за… специални случаи.
Изсумтя радостно и устата му отново се опъна в студената усмивка на влечуго.
— Дайте да ви покажа как действа.
Кимна на един от хората си и той извади автоматичен нож и го отвори. Флин се напрегна и мина пред Фрея, готов да я предпази. Изглежда обаче ножът не беше предназначен за тях. Мъжът отиде до купчината чували и разпори един. Отвътре шумно се изсипаха празни пластмасови бутилки и се разпиляха по пода.
— Тук няма много наука или нужда от познания — продължи Гиргис, извади нова влажна кърпичка и отново си избърса ръцете. — То е като детска игра. И то буквално, тъй като най-често именно децата на забалините управляват тези машини. Сега малкият ми помощник ще ви покаже.
Зад гърба им се чу шум и човекът, който бе извикал надолу по стълбите, доведе малко момченце. Беше мръсно и явно недохранено, най-много на шест-седем родини. Ръцете му се губеха в ръкавите на прекалено голямо за него наметало. Гиргис прошепна нещо на момченцето и то кимна, пристъпи към машината, протегна лявата си ръка и натисна един червен бутон с формата на гъба. Чу се ръмжене и пращене, после стаята се изпълни с оглушителен механичен тътен.
