Издишван, димът е бяло-сив, за разлика от струящия от цигарата, който е синкав. Поне така би се виждал на дневна светлина. Сега обаче липсват слънчеви лъчи… и може би ще липсват вечно… ако не настъпи някаква промяна. Поне някаква.
В мекото фосфоресциращо сияние на змейските люспи цветът на пушека е еднакъв. При всяко дръпване огънчето сякаш стопля държащите филтъра пръсти. Кожата по китката и нагоре до лакътя прилича на инкрустирана с късчета студена светлина. Тъкмо тя образува около Радослав мъждукащ пашкул, защита срещу тъмата в килията. Само докато гори цигарата, оранжево-червеното ѝ пламъче кара мрака да придобива обем.
Или, ако някой минава отвън по коридорите, светва окото на сабята — едничката му компания. Само че със сребърно-лъскавата халосия, уви, не можеш да поприказваш. Тя стърчи в средата на помещението, изправена на върха си, и се върти около собствената си ос. Вижда се само окото ѝ. Сабята бди. Не ѝ се приказва.
Радослав спокойно може да приеме, че няма друг приятел освен самотата.
Килията хич не е толкоз просторна, както би могло да се съди от екота на бавните стъпки, от кънтежа на звукове при неволното измърморване. Кухината приблизително е с размерите на два или три тираджийски фургона, от онези, хладилните. Одеве Радослав се напъваше да се сети за думата и уби времето в ядове, докато накрая от езика изскочи търсеното в паметта „рефрижератор“. Точно така. Рефрижератор, защото помещението е студено като хладилен камион. Всъщност, не — МНОГО по-студено. Тук е като в гробната камера, спотаена под основите на пирамида от древността.
Радослав не чувства студа, студът е безсилен срещу драконовата топлина на люспите. Заточеникът би могъл да издържи и на арктически мраз, ако трябва.
Добре че все пак не се налага.
Въздухът не помръдва, сух е, напоен с тъмнина и безвремие. Кислородът е малко, но нивото му се задържа стабилно, достатъчно. В случай на нужда, затворникът би могъл, без никаква вреда за себе си, да диша стократно по-ниска кислородна концентрация, дори и при понижено налягане. Змейската кожа ще насища човешката кръв с точно необходимото на организма количество животворящ газ.
Все пак, слава Богу, и това е излишно. Засега.
Могилната тишина, тя притеснява далеч повече. Но и с нея привикна, след като призова на помощ спомените за звуци, когато седи или лежи неподвижно. Когато пък се разхожда, шумовете на тялото и доспехите му изпълват затвора.
От някакъв момент нататък бе забелязал, че зад фона на безмълвието в килията виси инфразвукова завеса, създадена от изолиращото защитно поле. Докато все още отгатва присъствието на полето, повече осезателно, отколкото със слуха, може да не се притеснява за своята безопасност. А и лъснатата в благородството на метала сабя — нали е тук…
Така че, НАИСТИНА няма какво да го тревожи.
Освен скуката.
Тя се оказва неуязвима дори от пробуждащия се понякога страх, че избавление може и да не дойде.
Веднага щом усети пипалцата на отчаянието, Радослав започва да кръстосва килията. И за кой ли път си повтаря, че в краен случай, в
Дано не му е писано да го прави! Не смята да брадясва тук години!
Извънпространствието при Сфинксовете беше направо курорт, санаториум. Поне имаше НЯКАКВО небе, по дяволите.
Полиметалът на чизмите скърца по пода. Радослав гледа след стъпалата си. Мъжделивото фосфоресциране на драконовата кожа се носи с него, сякаш е извратена сянка. Той се чувства като гигантска светулка, съвсем забравила да мига, след като дързък безсърдечен хлапак ѝ е взел свободата, уловил я е в тясна консервна кутия.
Впрочем, затворът прилича на всичко друго, само не и на тенекиен контейнер.
Радослав е заобиколен не просто от някаква ламарина — такава би я разкъсал само със ръкавици! Градивният материал на зандана съперничи по своята твърдост, издръжливост и всички други технико-строителни характеристики с бронята му от биогенна диамантена стомана. Подът, по който стъпва, е съставен от многоъгълни плочки, подредени в сложен орнамент. Колкото и да са правилни геометрично, няма една с друга еднаква. В цялата мозайка Радослав вече е проследил дребни отклонения, известни дефекти, размествания, неправилности. Същото се забелязва и по стените. Ръбове и вдлъбнатини на места се разминават с по сантиметър-два, но съединителната тъкан запълва жилките на фугите — затворът е непроницаем.
Освен за малките порции въздух, перфектно пречистен, лишен от мирис и вкус, сякаш е синтетичен.
