По дължината на затворническата камера стените са ту стръмно скосени, ту полегати. Вдлъбнати и изпъкнали участъци се редуват в правилен, но не съвършен ред. Вероятно и едва различимият над него таван е нагънат в сводове, плоскости, арки и сталактитни брадавици. Изобщо, стените са по-интересни от пода. Защото покрѝвните плочки по тях, най-малките от които могат да се закрият с длан, а от по-едрите би се получила хубава масичка за игра на карти — тия плочки не са толкова олющени и захабени. Шарките в тях са по-ясни. Радослав с часове се вглежда в онези късчета, които са осветени от змейските му люспи. В петънцата, чиито цветове не се разпознават под бледото сияние, той си измисля и търси всевъзможни образи, за забавление. В това отношение цялата килия е невероятно богат ермитаж от роршахови картини.
Единственото, с което Радослав може да сравни облицовъчния материал на затвора си, е кухината на костенурковата коруба… или може би черупка на някоя екзотична раковина… не, най-спонтанно плочките подсещат за костенурка. Приликата е далечна, но в тази костена кухина Радослав хем е затворен отвън, хем се е барикадирал отвътре.
Стените, подът, таванът, по повърхността и навътре — всичко това е особено здрава животинска костно-покривна система. Тя съчетава качествата на хитинова насекомешка кожа-екзоскелет, има общи неща с кокалите на самия Радослав, но най-много — с рицарската му броня. И с пясъчни дюни. Пясъкът е силициев оксид. Кремък. Кварц.
Ей такива работи — силициеви.
Това е най-успокояващо обстоятелство в цялата ситуация, колкото и парадоксално да звучи — че наоколо няма мъртъв камък, бетон или друг бездушен строителен материал. Радослав чувства — най-отчетливо при задрямване — бавния ритъм на живота, който тече в стените на камерата. Дългопериодичен, направо муден пулс вдъхва известна сигурност в нищожната бактерия Радослав, поражда у нея трескави скоротечни мечти — например често му се иска зертонът да се разбунтува срещу похитителите, да разкърши туловище, солидно даже в сравнение с египетските пирамиди, да се отърси от тях като от бълхи и…
Смешни блянове. Но поне дават повод да си размърда мозъка.
На допир корубата на зертона е по-гладка от външната му черупка.
Но нещо друго, не осезанието, а неназовимото змейско сетиво, напипва най-съществената отлика. И тя е — несъкрушимост.
И смъртен хлад.
Радослав всеки път отдръпва ръка, случи ли се да докосне с гола длан стената. Усещането е твърде неприятно.
Похитителите са залостили помещението повече от съвестно. Яко. Така че пленниците да не могат да избягат. Тоест
Единственият останал затворник злорадно криви устни в мрачината. Удря тържествуващ юмрук в стената. В отговор — никакъв звук. Навярно така му се струва, но в изтръпващия ефект от докосването той разпознава страха на своите тъмничари.
Те не знаят какво да правят нататък. Нито биха могли да опитат нещо. Във всеки случай, вероятно са разбрали що е то да държиш тигър за опашката — ни да стискаш, ни да пуснеш!
Тигър? Ха-ха! Змей, копелета тъпи! ЗМЕЙ!
Усмивката му помръква.
Нищо не би могъл да направи сам. Виж, Алванд и Крилан, ако не бе силовото затворническо поле, биха изтърбушили облачната летяща крепост с опашките си като на шега, ама той…
Концентрира се.
Успява навреме да затвори очи. Чува и чувства трясък, през клепачите бързо блясва бяло, мирише на озон. Сетне с мрачно самодоволство разглежда опърлена от мълния костена плочка на стената. Не, той не е лесна плячка, дори сам воин.
Въздиша.
Все пак добре че магическият щит, който възпира проникването в килията отвън, още е тук.
Мамка му, колко е ТИХО! Рядко-рядко, но току звънне късо и тънко сабята — усетила е прекомерно близко враже присъствие. Как ли успява да сканира ПРЕЗ стените, подсилени от енергийния щит отвътре и вероятностното поле отвън? Хм. Напоследък не се е обаждала де. На ония оттатък явно им е писнало да дебнат. Турили са сигнализация и се скатават.
Чакат.
Радослав поглажда с пръст гривната-хронометър на лявата китка. В мозъка се оформя знаенето за изминалите дни и часове от мига на попадането в този капан.
Доста станаха вече. Ох, бързо лети времето в това негово
Радослав сяда и кръстосва крака. Има да избере дали да поспи, или да зяпа текстурата на вътрешната коруба. Не му се спи, а взирането в шарките му е омръзнало до гуша. Да можеха да поиграят шах с Крилан… ех, Крилан.
Хмък.
Обаче, как само започна запознанството с този невероятен змей посред клокочещо бойно поле! И после…
Ухилва се неволно. Затваря за удобство очи и споменът потича като от лъча на тракащ прожекционен апарат върху небрежно опънат екранен чаршаф.
Времето пълзи край фосфоресциращата фигура, сгушена нейде из недрата на отвлечения шаркански замък. Времето пълзи, споменът тече…
