Слънце недосегаемо (роман-изповед) полностью

— Спокойно, не се стряскай, коланите за безопасност тук са, хе-хе, автоматични — поясни змеят и добави нещо телепатично, насочено към сърцето на ладията.

Съобщението отново се стори на Радослав като повей на призрачен вятър, мърморещ си някакви неразбираеми рими. Направо да не си сигурен дали го е имало, или само са те засърбели ушите…

Отговорът бе по-кратък и съдържаше обръщение.

— Как се казваш? — тутакси поиска да потвърди предположението си младият мъж.

Досега никога не бе виждал в естествен телесен вид змей да му се усмихва, но извивката на полуразтворени челюсти не можеше да бъде друго освен усмивка. Даже изглеждаше малко смутена.

— Ох, пък и аз съм един галфон… извинявай, не се представих. Казвам се…

— Чакай, чакай… ъъъ… чакай. Хвъркатко… Крилан?

Шарканът го изгледа с уважение.

— Браво, Радо. Честно казано, имах съмнения, че ще ЧУВАШ. Да, името ми е Крилан.

— Радослав.

— Знам! Драго ми е все пак да се запознаем.

Радослав понечи да зададе следващия въпрос, ала внезапно целият натежа, натискът на ускорението сви гърдите и забави думите.

— Охооох… бива си ви… Проход ли наближаваме?

— Ммм… Не, Радо. Всяко нещо, всяко, може да се свърши по много начини. Ще минем без стационарен Проход, щом сме в ладия. Ще ти го обясня по-късно. А може и сам да се сетиш…

— Искаш да кажеш, че можем направо на Ишчел да „прескочим“? — развълнува се Дичо.

— Не, не „искам да кажа“. Когато искам нещо да кажа, казвам го. Свиквай, така постъпват шарканите. И не „можем“. Бихме могли. В зона на военни действия сме. Проходът не се отваря и затваря мигновено. Пък и оставя Следа, в която съществува риск да проникне противников разузнавач, диверсант или бойна глава. Затова ще „скочим“, както се изрази, чак когато се отдалечим от Кашеп на два негови диаметъра.

— Никога не съм виждал Земята да се отдалечава… — вметна с внезапно появила се тъга Радослав.

— Следва ли да разбирам, че си виждал друга планета да се отдалечава — сериозно попита змеят.

— Луната.

— Хм… Посестримата ни Верена’рауни не е споменавала, че България е пращала космонавти и до Луната.

— Ъъъ… Кажи пак името?

— Верена’рауни.

— Веренарауни?

— Почти добре. Да, това е пълното име на твоята приятелка. На глас не се справяш много, но мисленото ехо е доста точно.

Мило, мило драконче… Дичо мъжки се откъсна от скъпото име и надви треперенето в гласа си:

— Аха… какво ме питаше одеве?

— Кога си летял до Луната и обратно.

— Не съм летял до. Само от. Попаднах в една алтернативна Вселена, и то право на Луната. България в онзи свят не само че има хиляди космонавти, но е… просто нереална.

— Не дръж пред кучето салам, не приказвай пред любопитния с недомлъвки… — измърмори Крилан. — Кое му беше нереалното?

— Хората са някак… по-достойни.

— И не се блъскат в автобусите? — ухили се змеят.

— Не съм пътувал там с автобус. Но, убеден съм, не се блъскат.

— М-да… Какво точно имаш предвид под „алтернативна“?

— Че е друга. Със собствена Долна земя и други слоеве действителност. И оттатък България е останала монархия, а аз срещнах… себе си. Своя Аналог. Само че с друга съдба, различна биография. Беше шантаво. Помислих го за баща си. Разминаване във времевите линии, беше по-възрастен.

Крилан поклати глава.

— Това е много интересно. Изгарям от любопитство, но ще изтърпя, когато седнеш да разкажеш историята си в Гнездовището. Няма смисъл да повтаряш два пъти. Излишно е, а змейовете не правят излишни неща. Маниаци сме на тема пестеливост навсякъде, където е уместно. Добре е да се научиш и ти, щом ще живееш с нас… Е, след като не си за сефте в космоса…

Радослав изпъшка:

— Бях, ама там не ускоряваха толкова дълго… и толкова душмански…

— Няма как, Радо — извинително рече Крилан. — Движим се бързо, за да не закачим на опашката си някоя атъланска гадост… Това чу ли го?

Откъм отсрещната стена се донесе нещо, което докосна съзнанието на Дичо, но само колкото да проумее, че другите змейове викат телепатично събрата си. Конкретната форма на мисловното съобщение отново остана загадка за него.

— Аха… ама не го разбрах добре. Съчувстват ми?

— Извиняват се за неудобствата. Кормчийката ни ще се постарае да се съобрази. Я сега да видя, ще познаеш ли колко души сме на борда?

Радослав се концентрира. Ала натискът на претоварването му пречеше.

— Три… пет… седем? Не, момент. Единайсет.

— Правилно! — зарадва се шарканът. — Почти де. Забрави да преброиш мен. Дванайсетима шаркани и три самодиви от свитата, тях трудно ще ги подушиш без подготовка. С теб — шестнайсет. Браво, браво, много добре…

Радослав измъчено се усмихна, но веднага се намръщи, сещайки се, че…

— Досега хич не бях за браво…

— Хайде сега, скромности… А кой съсипа три смъртоколесници? Лорд Байрон? Аз? Ще имаш да вземаш. Аз разбих само две!

— Не… просто откакто съм тук… в Долната земя, сетивата ми, змейските, дето са от кожата — все едно бяха…

— Като изтръпнали?

— Да! Това, нормално ли е? Оттатък, на Земята, се чувствах някак по-така, същински юнак! А сега… даже одеве, по време на боя със самолетите и онези, другите, се усещах… ами обикновен.

Стисна за миг очи и преглътна.