Слънце недосегаемо (роман-изповед) полностью

— Не успях да защитя другарите си…

— Не се упреквай. Направи всичко, което ти беше по силите. А това, дето питаш… Уверявам те, да, нормално е. Все пак тук нивото… да речем така, нивото на магията е по-различно, по-високо. Като по-интензивен радиационен фон, приеми го така. Затова се чувстваш „обикновен“. Отпуснали са ти се „маго-мускулите“, в човешката реалност нищо не ти поставя по-строги изисквания към… хм, към шарканския ти тонус. Пък и кожата те е адаптирала към повишената кашепска гравитация, това също си е казало думата. Мисля, че вече се оправяш. Но имаш много да учиш, бате. Ти сега си като първенец от село по футбол, който попада на тренировка на националите — естествено е да се усещаш не обикновен, ами направо гола вода… Горе главата, ще мине… А, ето и свръхускорението свърши.

Радослав задиша значително по-свободно.

— След малко зертонът ще Премине — каза змеят Крилан. — Само че ще се озовем не на повърхността на Змейската земя, а на висока ишчелска орбита… Не се тревожи, тази ладия добре Преминава, гладко, въпреки младостта си.

— Абе усетих аз, че сме в нещо живо… — кимна Дичо и предпазливо потупа стената, както би го направил с идеята за приятелски жест върху грубата кожа на някой слон или най-малко бивол. — Може да съм изтръпнал, ама поне усещам нещата.

— Това е хубаво, ала имай предвид, че си в началото на усещанията. Добре е да станеш и проницателен, сиреч да се доверяваш и на сетивното чувство. Проницателността е способност да разчетеш онова, което сетивата ти казват, нищо повече. Очите ти виждат повече от мозъка. Само дето не го осмислят. Ушите чуват, но единствено шумове, в които съзнанието различава говор. И така нататък. Обаче, като поемаш храна за разсъдъка от сетивата си, не я подправяй с въображение. Него за после го остави, понеже то е хлъзгав път към познанието. Може по такава пътечка и да стигнеш до нещо истинско, ала по-често ще се отплеснеш на майната си. Както и в момента с теб се отвяхме. Май искаше да питаш за ладията, а?

— Какво представлява?

— Зертон. Силициево-въглероден организъм. Различен тип вещества, горе-долу функционално еднакви с белтъците. Със съответния метаболизъм. Външната телесна обвивка съдържа и съединения на тежки метали. Този кораб е твърде дребен, затова му викаме ладия. И понеже е млад, събратята и посестримите ми се включват телепатично в онова, което минава за негова нервна система, за да го управляват.

— Аз да не те отвличам от твоите задължения и задачи на борда?

— Ти си ми задължение. Аз съм твой Посрещач.

— А как лети?

— Антигравитация, левитация — няма значение как ще го наречеш. Влияят върху геометрията на пространство, деформират го мъничко, така че все едно навсякъде се „търкалят“ по нанадолнище. Ако ти изнася, мисли го за антигравитация, в случая става дума за безтегловно реене по изогравата — както нулевата плаваемост във вода. Получава се в резултат на концентриране на свободната енергия със силата на мисълта и употребата ѝ за съзнателни цели. Това, на което тук му викат магия. Въздействие. Е, при зертоните процесът върви инстинктивно, честно казано не бих ги нарекъл по-разумни например от кашалотите. Така, между другото, летим и ние самите. Крилете ни служат само за аеродинамично маневриране. Хвъркаме и като птици, разбира се — когато се налага или просто за удоволствие.

— Уха…

— Хубавата крепост е като добър кон, обучава се трудно и дълго. Минимум пет-шестстотин години. Обикновено използват „магията“ за левитация в космоса. Дивите зертони в атмосферата… хм… май просто се оставят на ветровете. И планират като хвърчила, имат си начини — костени ветрила и елерони, загряват в телесните си кухини вода и бълват пара за реактивна тяга… сещаш се за калмарите, нали? От тая пара са облаците покрай раковините им, затова им викат още Облачни крепости. Опитомените пък ги движи екипаж, като ползва природните дадености на зертона и даже ги умножава. Една макар и дресирана крепост се нуждае от малко магия, за да лети по-добре. Големите екземпляри умеят самостоятелно да следват определен курс и да отварят Проходи, ако ги свикнеш. Но нашата ладия се нуждае все още от съдействието на разума на шаркан-кормчия. Иначе просто ще тръгне да си блуждае в космоса като камилче, оставено без надзор…

— Колко са големи големите?

Змеят замижа, преценявайки наум.

— Футболният стадион „Ацтека“ в Мексико нещо да ти говори? Представи си го пет пъти по-грамаден, но като буца — такива са големите възрастни крепости. Нашата ладия направо е въшка, бълха. Впрочем, няма и да порасне кой знае колко, просто е дребна порода. Бонсайче. Най-масови са средните ни зертони — горе-долу с размера на НДК.

— Ухааа…

— И ти ще живееш в такъв, Радо. Ако е рекъл дедо ти Боже.

— А стига бе! Ще имам цяло НДК за личен дворец?!